WALESCOME, FAREWALES*

Пристигаме на гарата в Абъристуит, Уелс, към 11:30 вечерта. 10 март е, годината – 2004-а. Сърцата ни направо преливат от щастие. Тук се печелят лесни и бързи пари. Ще работим в супер модерна фабрика за консерви от пилешко месо. Ще живеем в луксозни английски къщички с джакузи и бърз интернет. Два милиона млади българи ни завиждат.
На гарата обаче, вместо собственика на фабриката, ни посрещат други българи. Те са тук от два месеца. Питат ни дали си носим топли дрехи, чаршафи и одеала. Това ме озадачава. Обясняват ни, че няма да живеем точно в града. Обясняват ни, че ще ни закарат до там с кола. Колата е малък товарен бус, в който след като си нареждаме чантите, едва остава място за нас.
След дълго кандилкане по неосветените уелски пътища се оказва, че сме пристигнали. Още със слизането ми става ясно, че от агенцията, която ни намери тази работа, са ни излъгали. Ще живеем в каравани. Караваните са зад фабриката. Фабриката е извън селото. Селото е на 6 мили (над 9 километра) от града. В караваните няма ток и вода. Ще ползваме обща баня и тоалетна. 20 души. 9 момичета и 11 момчета. 19 българи и един поляк.
11 март. На сутринта пристига камион с живи пилета. Постепенно загрявам, че пак са ни излъгали. Това не е фабрика. Това е кланица. М-да... Два милиона българи ни завиждат.
Пилетата се колят на ръка. От касите ги вадят две момчета, хващат ги за краката и ги закачат по куките на поточната линия. Пилетата висят с главата надолу, кудкудякат, пляскат с криле, кълват и се насират в ръцете на момчетата. Преди да бъдат умъртвени, пилетата минават през вана с електрически ток. Докато са още зашеметени, трети човек, който играе ролята на Касапина в Този Страшен Филм, им продупчва вратовете с нож. Следва котел с вряща вода и машина за скубане. Четвърти човек им реже краката с нещо като циркуляр, закачен на тавана. Мъртвите птици тежко тупват върху гумена лента. Петият човек съм аз. Вдигам ги от лентата и пак ги закачам за куките. Работата ми е лесна и не изисква никакво мозъчно усилие. На пръв поглед няма нищо сложно в това да закачиш едно 3-4 килограмово пиле над главата си, но ако трябва да повториш същата процедура 3-4 хиляди пъти на ден, и то без да имаш време да се изпикаеш, да пиеш вода или да се нахраниш, си е, меко казано, живо наказание. Нещо повече. Това е робски труд, тъп труд, лишен от всякаква привлекателност. След мен други две момчета обрязват задниците на пилетата. Момичетата ги кормят. Белите им престилки са тапицирани с лайна, кръв и перушина. Накрая полякът прибира готовата продукция във фризера.
12 март. На следващия ден всички заедно обезкостяваме месото. На по-следващия колим. После пак обезкостяваме. После пак колим. И така до безкрай.
24 март. Шефът ни се казва Дафит Роу-Рийз. Той е изпит, брадясал и рошав. Появява се чак на втората седмица. Явно му е през оная работа за бизнеса. Миналата година е клал пуйки. И е фалирал. Имам леки подозрения, че Дафит пие тайно и много. Не е така. Скоро разбирам, че Дафит пие, без да се крие. Вечер идва в караваните, проси алкохол и пуска ръце на момичетата. Те се кикотят и му наливат поркане във водни чаши.
30 април. Ръми. Всички ходим като пияни. Нощем не можем да спим. Ръцете ни са изтръпнали. Говоря за онова гадно изтръпване на ръцете, от което не можеш да спиш нощем. Лицата на всички са покрити с гнойни пъпки. От мръсотията. Работим от 06.30 до 23.30. Имаме половин час почивка на обед. Никой не се къпе, никой не яде много. Няма време за това. След втория месец всички искат да си ходят в къщи.
1 май. Почивен ден. Вали. Тук времето, казват, било два вида – когато вали и само се кани. Една от машините, тази която скубе перата, изпуши. Машината е секънд хенд – втора употреба. Във фабриката на Дафит всички машини са секънд хенд.
9 май. Работата намалява. И пилетата са секънд хенд.
17 май. Почивен ден. Камионът, който кара живата стока, се е счупил някъде по пътя. Дафит крещи и псува на уелски. Изкарва нас виновни. Вика ни, че сме мързеливи български копелета. Ние се споглеждаме и разбираме, че бачкането май беше до тук. Хубави пари се правят във Великобритания. 4.50 лири на час. Какво ще правим сега, като ги няма най-мразените неща на този свят – уелските пилета?
28 май. Работата почти привършва. Дафит се е запилял някъде. Пие или играе голф.
29 май. Почивен ден. Дафит не може да намери пазар за месото.
30 май. Почивен ден. Отказват да му карат пилета. Навън така вали, че ми иде да взема по една двойка от всеки животински вид и да си скова ковчег с библейски размери.
31 май. Почивен ден. Между караваните бродят слухове, че Дафит скоро ще фалира.
1 юни. Почивен ден. Никой не се впечатлява от почивен ден. Никой не го е искал.
2 юни. Следващата сутрин Дафит ни събира, за да съобщи, че няма да ни плати за последната седмица. Няма пари. Плаша го, че ако не плати, ще предизвикам международен скандал. Той ме плаши с ченгетата. Вечерта тихичко си събирам багажа и напускам лагера на пръсти.
3 юни. Отвъд прозореца на влака се редуват типичните британски къщи, съвършено еднакви, като че произведени фабрично. Иначе са хубави, двуетажни, целите от червени тухли, с малки градинки отпред, и така си приличат, че човек лесно би ги объркал. Влакът е модерен, с купета и обща част. Вътре НЕ СЕ ПУШИ. В кратките престои англичаните слизат по гарите и пушат. Слизам и аз. Ако решиш да запалиш в купето – веднага ще нарушиш строгия ред и дисциплина на тая страна.
В ранния следобед пристигам в Лондон. Биг Бен, Тауър Бридж, Лестър Скуеър, Трафалгар Скуеър, Пикадили Съркъс и прочие. Лондон си е Лондон. За разлика от онова забито село в Уелс.
24 юни. След триседмично кръстосване по улиците, което ми излиза доста скъпо, най-после си намирам нелегална работа в “Oукууд демълишън” – ирландска компания, която се занимава с разрушаване на стари сгради и разчистване на терени за строителство на територията на индустриален Лондон.
25 юни. Около мен валят камъни. Огромни багери чоплят порутен пейзаж, раздробяват го на съставните му части и изсипват раздробеното в гигантска фуния. Аз съм се надвесил над гърлото на фунията и вадя с голи ръце парчета дърво, криви железа и арматура. Багерите вдигат прах. Много прах. Прахта се завира в ноздрите ми, в ушите ми, в задника ми, наслоява се дълбоко в костите и тестисите ми. Тази работа вещае силикоза и безплодие. От време на време ме карат да поливам прахта с пожарникарски маркуч. Така и не мога да свикна да пръскам с него. В повечето случаи водата изобщо не попада в целта, а се изсипва върху главата ми и оттам – в гърба ми.
26 юни. Около мен буквално валят камъни. Не помня да съм работил по-опасна работа в живота си, но за нея ми плащат 50 лири на ден, кеш, без удръжки, осигуровки или каквито и да било данъци. Уговорката е следната: ако стана жертва на трудова злополука, трябва да си поема разноските за лечение (респ. погребение) сам.
30 юни. И на този ад му идва краят, и то поради две причини, всяка от които е достатъчна сама за себе си. Аз стигнах до извода, че тази работа не е по силите ми, а компанията е стигнала до извода, че няма сметка да ми плаща, за да изливам вода в гърба си.
2 юли. Пристигам в Манчестър. Тук живее един мой приятел от гимназията, женен за англичанка. Пред автобуса ме чакат той, жена му, родителите на жена му и... куп нови страхове. Всички са напълно убедени, че в Манчестър ще имам повече късмет. Аз някак си не съм.
15 юли. Вече две седмици попълваме формуляри. Кандидатствам за асисент-продавач в супермаркет, пощальон, общ работник на строеж или каквото там има. Ако не ме вземат никъде, успокоява ме младото семейство, мога да се хвана сервитьор в Бредбъри Хол. Това е баровски хотелски комплекс в покрайнините на Манчестър. Там взимат емигранти. Това ме смущава. Никога не съм бил сервитьор. Докато семейството ходи на работа, аз се излежавам по цял ден пред телевизора и зяпам тъпи английски сериали. Никак не е лошо. Мога да карам така с години.
22 юли. Чакаме отговорите на формулярите, които трябва да пристигнат по пощата, чакаме дни наред. Но те не идват. Дните превалят, изтичат последните им часове, а отговори все още няма и приятелите ми започват да се отчайват. Те падат духом, а аз се радвам и с всеки изминал ден се чувствам все по-добре и по-добре. Те не могат да разберат това мое състояние, но аз го разбирам. Моят характер ми дава възможност да се радвам, когато другите се отчайват.
24 юли. Виждаме, че няма друг изход, освен да почна като сервитьор в Бредбъри Хол. Щом стигаме до това решение, младото семейство се развеселява, а аз започвам да губя настроение. Но в такива случаи човек зависи изцяло от приятелите си и не му остава друго, освен да се подчинява на това, което те сметнат за най-правилно.
25 юли. След една седмица аз вече съм несравним келнер. Притежавам безподобен замах и усет към професията, и въпреки че получавам чудовищно малко пари – 20 лири на ден плюс храната, начинът, по който профучавам край масите с поднос в едната ръка, неизменно предизвиква усмивките на една от моите клиентки. Тя е изискана млада дама с чифт плакатни цици, стегнати в дълбоко деколте. Поръчва си ризото, ягодов пай и супа от скариди. Обещава ми бакшиш и – не, не си измислям – нещо повече.
Погледите ни се срещат.
Тя е изкушена.
Аз съм съблазнен.
Само че миг преди да приключа поръчката се заплесвам в това сочно, напращяло, осъзнаващо се малко над пъпа деколте и...
Изливам супата в скута й.
Това е краят.
Кошмарите ми се сбъдват.
Е, стига ми толкова. Аз бях дотук. Връщам се в България.
Обичам я тази страна. Обичам наш’те планини зелени, обичам българин да се наричам, обичам бъркани яйца и сланина, обичам дупките в асфалта, обичам миризмата на цигани в рейса, обичам балканския футбол, евтиния алкохол, разголените пички по улицата, обичам БДЖ, лошата източна музика, боклуците зад блока, обичам Черното море, мазните баници и дългите безсмислени разговори. Обичам я тази страна. Бих предложил всичко това на хората, които живеят на Запад от Рая. Те обаче, сигурен съм, няма да ме разберат. Но не е и нужно.
И така, на 2 август 2004-а самолетът ми бавно се приземи на летището в Бургас. Авантюрата завърши безславно.

Игра на думи: от англ. Wales - Уелс; Welome - добре дошли; Farewell - сбогом.