21 декември 2008

СРЕДЕН ПРЪСТ

Представете си ме новобранец с остригана глава и размъкнат кафяв въшкарник да търкам с мръсен парцал пода на спалното помещение – безнадеждна мисия, защото всички останали постоянно сноват наоколо и оставят кални стъпки. После как събирам на купчинки листа с изхабена метла по алеите на парка пред щаба и разсеяно наблюдавам вятъра, който съблича дърветата и обезсмисля резултатите от труда ми. После наред с други новобранци да копая канал и точно на мен ми се пада асфалта, докато счупя сто кирки и се стопя от пот. После, още димящ и влажен, как измивам близо две хиляди чинии, кося трева, тесам плевели и отпушвам отходния канал с голи ръце, защото в същото време стар войник с пораснала мазна коса и размъкнат кафяв въшкарник ме ръчка отзад с лайняния прът, предназначен за чистене на тоалетните.
По мое време в казармата имаше неподозирани глупости, имаше чанч, гонка и загуба на време, която никой не може да прости, но в крайна сметка всеки прощава. Просто става стар и си връща веднага за всичко на следващия набор. Връща си и за обидите, и за извращенията, и за целуването на кенефния под, и за боя, изяден в спалното и на други, определени за тази цел места… Връща си, обаче и на него са му връщали... Ако имаше поне един корав пич в историята на нашата армия, щеше хладнокръвно да запамети името и адреса на човека, на който има нещо да връща, да го намери след уволнението и да му разтури живота…
Но оттогава минаха повече от 15 години и аз не си спомням добре лицата и имената на онези, които ми стъжниха службата в щаба на трета армия в Сливен, с изключение може би на един – старши лейтенант Панайотов, взводния командир. Панайотов пишеше графика за нарядите, Панайотов определяше кой и кога ще излезе в отпуск, Панайотов ни беше Пряк Началник, Цар и Самодържец, едноличен Господ и Бог. И ме мразеше. Дълбоко и искрено. През всичките 545 дни или 18 месеца на моята служба. За него аз бях поредната “скатавка”, която вечно гледаше да се измъкне от бачкане, наряд или физзарядка. И никак не беше далеч от истината.
Веднъж обаче, седмица преди уволнението, свърших услуга на един подполковник от щаба и той нареди на Панайотов да ми даде три дни отпуск, за да се прибера в Казанлък за цивилни дрехи, с които да се уволня, след като си сдам униформата. Някой обаче ме беше натопил, че държа цивилни дрехи в мои роднини, който живееха до гарата в Сливен, и Панайотов съчини хиляди причини да не ме пусне. Заплаших, че ще се оплача на подполковника, и, за да ми отмъсти, вместо три дни домашен отпуск, Панайотов ми разписа гарнизон с две преспивания. Чанчът на гарнизонния отпуск е, че нямаш право да напускаш района на гарнизона и, ако те хванат военните полицаи извън Сливен, влизаш в ареста. А аз бях твърдо решен да се прибера в Казанлък. И Панайотов го знаеше.
– Нали ти трябват цивилни дрехи, Стоянов? Имаш цивилни дрехи в Сливен, така че ще си караш отпуската тук.
– Съвсем не, г-н лейтенант, нямам дрехи, честна дума…
– Купи си тогава!
На портала под носа си му теглих една майна и тръгнах към гарата. Беше петък, мек мартенски следобед, часът наближаваше 4 и 10. Влакът ми потегляше след час. Последният влак. Другият беше чак на сутринта. След като се преоблякох в родините, отидох на гарата и си взех билет. После излязох на перона и запалих цигара.
Постепенно отпред се събрахме десетина градски, все от Казанлък и селата, различни набори от различни поделения, един в отпуска, друг – избягал. Заприказвахме се за казармата, за бъдещия цивилен живот, за това на кой колко служба му остава и някак, без да сме се усетили, към нас приближи “смесен” патрул. Военно и цивилно ченге – имам предвид с униформа, но от гражданската полиция. Късно беше да се бяга, пък и районът около гарата със сигурност беше заварден от други полицаи. Цивилното ченге поиска паспортите ни и тъй като останалите един по един представиха военните си книжки, той им нареди да се съберат около другия полицай.
– Паспорт? – повтори специално за мен цивилното ченге.
– Войник съм – казвам аз.
– Военна книжка тогава? – попита на свой ред военното ченге.
Бъркам във вътрешния джоб на якето си – книжката липсва. Бъркам в другите джобове – няма я. Претърсих и дънките – същия резултат. Пребърках се още веднъж, но нямаше смисъл. В бързината я бях забравил в джоба на шинела си, който оставих в роднините само на някакви си 150-200 метра оттук.
– Вижте, г-н сержант – обърнах се към военния полицай, защото, доколкото си спомням, той беше сержант – книжката ми е в униформата, оставих я в роднините – имам роднини тук, живеят в ей там оня блок – първия зад гарата! Веднага се връщам да ви я донеса!
Сержантът се намръщи, закашля се, присви очи за миг.
– Няма страшно – заключи мъдро, – първо ние ще те върнем на едно друго място, пък книжката има кой да ти я донесе.
И изкомандва за всички:
– Я внимавай, мирно! Оправи строя! С песен хооодом – марш!
И ние поехме след него досущ като нормален взвод войници, само че без униформите, истинска жалка картинка, която събра погледите на хората по гарата. Нито един от нас не можеше да пее, обаче понеже бяхме много, понеже се стараехме и бяхме озлобени, понеже марширувахме и маршът ни осигуряваше ритъм – песента, колкото и да е странно, се получаваше. И от песента усетих онази животинска гордост, че не съм сам, че няма да се дам лесно и че ако се наложи да убивам, ще го сторя, защото все пак съм войник. Панайотов, старите, военния полицай – врагът беше локализиран и рано или късно трябваше да бъде изличен от този свят.
Стой, равнис, мирно, остави! И ние заковахме в крак на таксиметровата пиаца пред гарата, звукът обаче не стана впечатляващ, защото бяхме с маратонки или обувки, а не както си ми у е редът – с кубинки.
Погледнах си часовника. Беше 4 и 30. Ченгето се зае да вика по радиостанцията кола да ни закара до военната полиция, а един от таксиджиите, които пушеха и лющеха семки по капаците на колите си, дойде при нас.
– Кво става, момчета, къде я сгафихте? – пита ни той.
– Ми сгафихме я, както ни гледаш – отговаряме ние. – Хванаха ни на гарата и вместо в отпуска, отиваме в ареста.
– Тоя какъв е? – посочи той военния полицай.
– Сержант – викаме ние омърлушено, – военен полицай. Пази ни тука докато дойде кола и ни закара в ареста.
– Че не можете ли да му хвърлите един бой? Я се вижте се колко сте народ!
Но докато се разберем, можем или не можем, сержантът отиде при таксиджията и двамата взеха да се разправят помежду си.
През това време някакви циганки с чанти и багаж се спряха да гледат.
– У, господ да ви убий – почнаха да хулят циганките полицая, но някак културно, на “вие”. – Как не вий срам, децата да ви служат толкоз време, пък вий така да ги тормозите!...
И тъкмо положението взе да се сговнясва, когато на пиацата пристигна сива уазка с надпис “Военна полиция”. Отвътре изскочи един капитан и започна да се кара на сержанта, който допреди миг се караше с таксиджията, защо не го бил предупредил, че сме толкова много и как сме щели да се съберем десет човека плюс шофьора и капитана в една-единствена уазка – нещо, което, според капитана, било невъзможно. През това време шофьорът на таксито тихомълком се оттегли в колата си. Циганките похулиха още малко на “вие” сержанта и също се оттеглиха.
В армията обаче, както се знае, всичко е възможно, така че ни набутаха четирима души в тъй наречения “кучкарник” – мястото отзад между брезента и задната седалка на уазката, където едва се побира по-едро овчарско куче. Другите шестима се накачулиха един върху друг на задната седалка, капитанът зае мястото си до шофьора и потеглихме – общо 12 човека в една-единствена уазка. Сержантът остана за още жертви на гарата.
– Кой беше без военна книжка? – обърна се назад капитана.
– Аз, г-н капитан – викам.
– Къде служиш?
– В щаба на армията – отговарям.
Тези две думи винаги предизвикваха някакво магическо въздействие върху военните от другите поделения. За тях ние, войниците от щаба, бяхме яки връзкари, мамини синчета с вуйчо от полковник нагоре, което, разбира се, беше далеч от истината, но аз някак предусетих, че макар и само с вуйчо майор, капитанът ще ми влезе в положение и ще поеме моята работа присърце.
– В отпуска ли си или си избягал? – попита.
– В отпуска съм.
– Къде ти е книжката?
Обясних му надве-натри. Слязохме и аз тръгнах след него по коридорите на военната полиция. Когато стигнахме до дежурната стая, той съобщи на колегите си, че му трябва телефона, за да се обади в щаба.
Телефонът обаче беше зает. Някакъв друг капитан с широко разкопчана яка държеше слушалката, кръстосал високо крака на бюрото си.
– …какво ще кажеш да се видим тази вечер, след малко излизам от работа…
Докато говореше, капитанът с вирнатите крака галеше космите на едната си гърда, подпъхнал ръка под униформата. Погледнах си часовника: 5 без 7 минути. Ами, ако Панайотов си беше тръгнал преди да свърши работното време? Беше петък, а той не се славеше като голям работар.
– …ако искаш можеш да ме чакаш на портала, но мога да мина и да те взема с колата…
5 без 6.
– …първо ще излезем на кафе, после можем да пийнем по нещо и да вечеряме…
5 без 5.
– …обещала си ми, нали знаеш?...
Влакът ми потегляше в 5 и 10. Все още имах някакъв минимален шанс. Забелязал, че постоянно си зяпам часовника, капитанът също започна да нервничи.
– Айде бе, айде бе, Караджов, айде затваряй, мама му стара, айде, че имам работа!
– Спокойно бе, Витанов, само ти ли имаш работа!?! – изрепчи се капитанът с вирнатите крака. Той поприказва още малко, затвори телефона и измъкна ръката си изпод униформата.
Витанов тутакси грабна слушалката, набра централата и поиска номера на Панайотов. Последва една продължииителна минута, в която се чуваше само сигнал. Стана 5 без 3. Всичко вече беше загубено. Витанов затвори и набра пак. Нов безконечен сигнал, след който слушалката изведнъж пропука и отсреща отговори гласът на Панайотов.
Какво си приказваха двамата не зная, защото ушите ми направо заглъхнаха от радост, но най-вероятно Панайотов е обяснил, че в него е причината да не мога да напусна гарнизона – нещо, за което ще си има разправии с началството, ако ме тикнат в ареста.
– В колко ти тръгва влака? – попита Витанов, като затвори телефона.
– Сега в 5 и 10 е последният, г-н капитан, обаче май няма да мога да стигна и ще го изтърва…
– Ще стигнеш, за колко няма да стигнеш – рече капитанът и отсече: – Тичай да си вземеш книжката, където си я оставил, и гледай да не те хванат пак, че долу на гарата в момента върви акция и е пълно с колеги!
Военната полиция в Сливен се намира на повече от километър и половина разстояние от гарата. Тичах като бесен кон, не зная откъде минах, но след 3 минути, окъпан в пот и лиги се намерих пред вратата на роднините. Сега и да си скъсам задника, абсурд да мина същото разстояние за толкова кратко време.
Взех си книжката, обаче ми предстоеше най-сложното. Да се промъкна покрай гарата и да се намърдам незабелязан от другата страна във влака. А той вече беше композиран и бучеше, готов за потегляне.
Хукнах през коловозите, описвайки огромна обиколка на района около гарата. Земята бе опасана с релси и чакъл, така че трудно се напредваше бързо. Свих по една неасфалтирана уличка, успоредна на релсите, и веднага пред мен изникнаха купчини смет: лява обувка, стара чанта, изгнила ябълка, конска фъшкия, още една лява обувка, парче вестник, автомобилна гума. Трябваше да маневрирам между тези боклуци. Две смугли деца с мръсни дрешки ме гледаха втренчено от своите велосипеди. Беше откровена, чиста омраза. Можех да я усетя. Бях се озовал в циганската махала. Изглеждаше дяволски добро място да се скриеш, стига да не те набият. По протежение на улицата се издигаше двуметрова бетонна ограда, така че гарата и релсите оставаха зад нея. Тук-там по праговете на кирпичените бараки седяха възрастни, кльощави мъже, леко приведени, пушейки цигари. Сигурно седяха там от часове. Бързо ги подминавах, без да се взирам в тях, обхващайки картината само с периферното си зрение. Оградата беше не само висока, но и доста дълга, обрасла с буйни храсти, нямаше пролуки в нея, нито начин да се прескочи или заобиколи.
Тогава зад гърба ми се разнесе пронизителен женски писък, последван от няколко по-кратки. Обърнах се. Няколко циганки ме наблюдаваха от прозорците.
– Вижте, тръгвам си, не искам проблеми! Просто ми кажете къде се излиза оттук, как да прескоча тази ограда?
– Ти ли беше одеве, дето ги фанаха на гарата?
– Аха – потвърдих. Явно бяха същите циганки от таксиметровата пиаца.
– У, господ да ги убий – почнаха да хулят циганките. – Как не гий срам, да им служите толкоз време, пък така да ви тормозят!...
– Млъкнете! – изревах. – Ще си изпусна влака!
Те така и не млъкнаха, но вкупом ми посочиха нещо храстите.
Контейнер! Идеален за покатерване, добре прикрит в пущинака метален скелет на оглозган контейнер, обгорял и отрупан с боклуци, залепен до оградата. Сякаш бе инсталиран там с точно тази цел.
– Господ да ги убий, бял ден да не видят дано, чарвата им да изгният и да са влачат по…
Качих се на контейнера, миризмата почти не ми направи впечатление, прехвърлих се през оградата и се свлякох от другата страна, където ме чакаше ново препятствие.
Две неподвижни композиции цистерни с мазут, толкова дълги, че краищата им чезнеха в далечината, се простираха успоредно една до друга на първите два коловоза. Разполагах с по-малко от минута, а трябваше да реша дали да се напъхам под тях, за да стигна до влака си, или да хукна да ги заобикалям. Вторият вариант ми се стори доста рискован. Ами ако цистерните потеглеха, точно когато щях да бъда отдолу?
Но нямах време да се двоумя. Легнах на земята и запълзях напред, промушвайки се между колелетата. Не беше особено трудно.
Оставаше втората композиция. Напъхах се и под нея. В следващия миг някъде над мен металът изскърца и аз застинах със затворени очи, готов да посрещна смъртта си. Последното нещо, което видях, бяха петна мазут, нащърбен чакъл и тръни, пораснали между релсите.
Звукът не се повтори. Ослушах се дали не ме преследват. Нищо не се чуваше. Нищо, освен ударите на сърцето ми.
Надникнах изпод клепачите си: светът около мен бе пуст, врагът – прикрит и аз се впуснах в самотното приключение.
Изпълзях между железните колелета и пак хукнах. Сигурно съм бил уморен. Сигурно съм бил гладен. Устата ми трепереше, дробовете ми хъркаха, стъпките ми хрущяха в чакъла, препъвах се в релсите, но нямах време да падам, да спирам или да се оглеждам. После чух как някакъв железничар изсвири, вдигнах крак на стъпалото и в същия миг влакът ми бавно потегли…

Седмица по-късно отново се озовах на сливенската гара, където сред дирижирани викове и двулитрови бутилки бира, ведно с целия набор, бях натоварен на влака за вкъщи. На гарата имаше двама военни полицаи, поставени там, за да контролират реда. Не ги познавах по физиономия, лично на мен не ми бяха сторили нищо. Изчаках влака да тръгне и малко преди да набере скорост изкрещях. В мига, в който единият полицай се обърна, му показах среден пръст. Видях как целият потръпна, готов да се втурне, но веднага се спря, осъзнал, че вече е късно. Само поклати глава и заканително се подсмихна. Домиля ми горкичкият. Беше ме изтървал. Хитър номер. Чак в този миг осъзнах, че наистина съм свободен.
Това бе и единственото отмъщение, което се осмелих да си позволя за 545 дни или 18 месеца марш на скок, патешко ходене, бой, шок и психоатаки… Но ако бях единственият корав пич в историята на нашата армия, щях да открия след службата хората, на които имам да връщам, и да им разтуря живота…
Кой каза!? У! Вол! Не! Ни! Йеееееееееееее!

НЯМА НИЩО ЗА РАЗКАЗВАНЕ

Животът във влака е спрял в сянката на жегата. В купето можеш да видиш някой, който не може да заспи, но дори не се и опитва. Седи, облегнат назад, и не помръдва. Гледа те, а може и да не те гледа. Ти го гледаш. Нищо не казва. И ти нищо не казваш. Няма какво да си кажете.
Отвън под яркото слънце на магистралата потокът коли никога не секва. Забързани към морето момичета в мъжки джипове се разминават на милиметри от чуждите калници. Уморени мъже с прашни тирове, къде с едно, къде с две ремаркета, се мръщят и стискат още по-здраво воланите. Всеки псува всеки. Обществото комуникира. Млад пич в кабриолет крещи в ухото на страхотна пичка под звуците на яка уредба. Пичката кима с глава. Гледа го с впечатление. Защото, така или иначе, нищо не чува. В кола като тази каквито и да ги наприказваш на една жена, тя пак ще те гледа разбиращо. Потокът се движи на изток, влакът на запад. Резервациите и в двете посоки май приключиха?

ОТНОВО ПРЕЕБАН

Навремето там имаше нон-стоп бар, кръчма, бистро или просто поредното място за пиене без име. С две думи, мърлява дупка, каквито край гарите има много. Намираше се на ъгъла на стара кооперация, сега е магазин за китайски стоки. През деня работеше като заведение, в което можеш да пиеш кафе, докато си чакаш влака. Вечер, подмамени от сравнително евтината водка и ракия, вътре се събираха основно мъже, пияници и луди, дърти бродяги, които се разхождат с балтони в жегата. На няколко пъти ми се наложи да се връщам насам с нощния влак от София и веднъж, докато си отивах към къщи, открих това място, но не по външният му вид, а по интуиция. Както жадният би усетил близостта на подземен извор.
Влязох и избрах закътаната ъглова масичка, недалеч от вратата, но далеч от клиентелата. Не бих казал, че се чувствах неудобно, по-скоро бях с усещането, че не ми е там мястото. По това никое време, в този ден от седмицата всичко вече беше затворено, а и повечето нормални заведения в града бяха или твърде скъпи, или твърде опасни.
Огледах кръчмата. Предлагаше топлина и комфорт, колкото ротна канцелария. Очукани маси, твърди столове, стени в отровно зелено и протрит под. Имаше и миризма – на застояла пот, цигари, алкохол и сън, толкова плътна, че приличаше повече на налягане, отколкото на миризма. От един оръфан касетофон зад бара се точеше тиха чалга.
Барманът беше едновременно барман и сервитьор. Поръчах му малка водка със сода и се огледах. Сгушени в партакешите си, мрачни мъже с отдавна небръснати лица отпиваха периодично от чашите си с мрачно упорство. Седяха загърнати в старите си парцали и съсредоточено наблюдаваха полупразните си чаши. Мълчаха. Знаеха, че е безсмислено да се оплакват. Знаеха, че всъщност никой не може да помогне на другия.
Докато пиех, изпитах желание да потърся няколко жени, които не бях виждал от отдавна, жени, с които, както се оказа впоследствие, не се бяхме обичали и преди. Върху стъклото на вратата с лющеща се боя беше написано БАР. Хванах се да препрочитам думата отново и отново.
Изневиделица вратата се отвори рязко и в кръчмата нахлуха десетина циганета, различен калибър, на видима възраст между пет и петнайсет години. Очите им светнаха като ме видяха (нали бях свежа мръвка) и се устремиха право към мен. Заобиколиха ме от всички страни – глутница почесващи се мръсни малки мангасари, натирени от майките си да просят.
Аудиторията се размърда по столовете и аз мигом се усетих прицел на всички погледи. Начело на циганетата изплува кльощаво момче в зората на пубертета. Вместо панталони носеше лекьосана женска рокля на цветчета и на всичкото отгоре беше остригано нула номер. Стърчеше с цяла глава над другите, устата му беше начервена, клепачите – сини. Обаче си личеше, че е момче. Приличаше на скалпирана детска кукла с рокля.
Малко хора са предизвиквали толкова спонтанно любопитството ми. Не знаех да се смея ли, какво ли, затова запазих мълчание.
Момчето с роклята водеше със себе си младо циганско момиче. Когато застанаха пред мен, останалите циганета се закикотиха с неприлични, присмехулни жестове. Гологлавия им викна нещо, замахна сякаш да ги удари, но малките маймунки светкавично се изтеглиха от обсега му. На едно от децата гащите му падаха и дупето му се видя. Последваха още реплики помежду им, които не разбрах. Накрая тарторът взе нещата в свои ръце и циганетата се умълчаха.
– Ше искаш ли? – попита той, избутвайки напред момичето.
Бях прекалено изненадан, за да кажа каквото и да било.
– Пет за свирката, двайси за ибанту!
Кожата около устата на момчето блестеше от бронз. В едната си ръка стискаше найлоновата торбичка, цялата боядисана в сребристо отвътре, сякаш беше парче разтопен метал. Имаше белези от шарка и, може да е било въображение, но по темето му, както ми се стори, забелязах струпеи от някаква кожна болест. Ако на лицето му имаше и хемороиди, всичко щеше да бъде о’кей.
Момичето обаче притежаваше приятно лице, дребничко, хубавко, гримирано на килограм лице на цигански плах ангел с аутистична усмивка и леко криви очи. Косата й беше дълга, малко неподдържана, неподправена, просто естествена. Носеше къса пола, високи токчета, прозрачна блуза и сутиен с подплънки. Всичко при нея беше прекалено миниатюрно: полата, циците, лицето, мозъкът. Едва ли беше на повече от шестнайсет, но изглеждаше някак странно похабена. Отправи ми поглед, който трябваше да мине за чувствен. Аз сведох моя към цигарата си.
Не, не притежавах достатъчно смелост за това. Всичкия мъжки страх от полови болести изведнъж ми се събра в главата. Представих си мръсните й бикини, представих си петна от гной по тях, отворени кървящи ранички и срамни косми, от които се точи дълга нишка сълзяща нелепост…
Гнусливият трепет обаче изтънко погъделичка съзнанието ми, завладяно от тайни срамни изкушения, които го раздираха, но някак лекичко, с въртеливи, почти нежни пориви. Отдаден за миг на блянове, я опипах през дрехите мислено, разкъсах блузката й, смъкнах полата й, и възбуден до краен предел, се видях прав зад нея, опъвах с ръце дългата й коса, дърпах главата й назад, натисках я като луд, усетих, че свършва, и заедно с нея свърших и аз. Всичко това премина през съзнанието ми за секунда, а в следващата – какво ми става, помислих си, сексът е капан, уловка. Той е за животните. Имам твърде много разум за подобен род глупости.
Внезапно реших да се правя на пич, пиян и пушещ.
–На колко години е? – попитах.
–На тринаийси! Ногу е красива, нали, бате? – попита цигането с роклята. Сигурно й се явяваше нещо като сводник. Посегна и прекара пръст по върха на бузата й: – Кво ше каеш, а?
–Тя вече е на средна възраст – казах аз, – дърта вещица за тоя занаят. На седем е спала с баща си, на девет са я чукали всички в махалата, включително и братята й. Така че не се опитвай да ми пробутваш тринайсетгодишните си баби.
Момичето потръпна, сякаш я бях зашлевил през лицето. Под кожата й изби много тъмен цвят. Устата й се открехна и зъбите й се показаха, сякаш беше объркано животно, което се чуди дали да изръмжи. Врътна се кръгом и заситни към масите в другия край, като се опитваше да си върти задника привлекателно. Но някак не се получаваше.
Малките мангасари се отдръпнаха на съвещание. Главите им се наклониха една към друга, зашепнаха си заговорнически. После цигането с голата глава отново се приближи, залитайки между недоволството и недоверието.
–Аз съм кату жина, бате! Родил сам са мумче, ама сам кату жина! Кво ше кайш да ти духам?
Двама от клиентите за миг изплуваха от вцепенението си и размениха развеселени погледи. Ставаше досадно, но от това нямаше измъкване. Животът ми беше в задънена улица. Имах нужда от нещо – проблясък, магия или някаква щуротия. А ето какво правех – седях в кръчма на гарата, заобиколен от пияници, и един сополив циганин с остригана глава и рокля ме навиваше за свирка.
–Бате, супер съм, чесно! Ше те оправя без гума.
–Какво ще ме правиш – задавих се.
–Духам без гума – гълтам. За два кинта.
Какъв идиотски начин да си изкарваш прехраната, помислих си, какъв гаден начин да мреш за жълти стотинки. Май самоубийството беше най-добрият вариант. Сигурно имаше още седем-осем сестри и братя. А трябваше да си изкарва хляба само с помощта на задника си. Или не само. Лоша работа.
–Ари ва, бате! За левче…
Разговорът беше толкова безумен, че изключих. Завладя ме нечестиво, грозно, отвратително видение. Дълбоко в мозъка си дочух безпогрешния звук на разтварящ се цип и усетих как езикът на цигането започна да работи. Смучеше и лижеше, заровило уста в скута ми, главата му се въртеше като на разглобена кукла…
Добре, обаче си обещах, че няма да се дам лесно. Изведнъж ме осени предчувствие, че ако му дам добър отговор, ще се измъкна от ситуацията.
–Значи си като жена, а?
–Аха…
–Е, ако беше като мъж, щеше да ми свършиш работа.
Остана с отворена уста. Някои от пияниците се засмяха, повечето обаче останаха мълчаливи, пиейки водката си и пушейки цигарите си. Добре, че не ми предложи да ме опъне, защото тогава вече наистина щяха да ми кипнат лайната, горди, че не са оцапали нито един мъжки член.
И докато цигането се чудеше какво да каже, хем да излезе от положението, хем пък да не ме скофти окончателно, забелязах, че барманът и един пияница, застанал прав до бара, ни коментират. Веднага стоплих каква е темата на разговора им, тъй като бързия поглед, който барманът ми хвърли, бе последван от дългия и красноречив поглед на пияницата. Преди да втренчи очи в мен, последният уж някак разсеяно огледа цялата кръчма, спирайки поглед върху мен само за миг, мислейки, че с тая си аматьорска изцепка ще ме накара да се вържа, че само по чиста случайност ме наблюдава. С очи, заковани в метала на плота, барманът изчака познатият му да ме огледа с кеф, след което с бърза и иронична, но любезна усмивка, му каза нещо за мен, което накара лицето на пияницата отново да се обърне и да ме изгледа изпитателно, както преди, но вече без да се предпазва.
Подозирах какво е казал барманът. Казал му е вероятно, че съм само един нещастен чекиджия, влязъл тук случайно и, нямайки представа къде е дошъл, наивно се е натресъл на мангасарите, които ще му пийнат соса до две. Въпреки разстоянието, бих се заклел, че видях да излизат точно тези думи между устните на бармана.
В този миг, подразнен от погледа му, както и от глупостта си, ме връхлетя поредната шантава идея. Щях да му отмъстя, и то както подобава.
–Бате, не щеш ли за левче? – напомни за себе си гологлавото.
–Виж кво, не искам. Съжалявам. Не съм в настроение. Изчезвай!
–Тия циганета – обади се някой от дъното на помещението – правят такива трикове, приятел, неща, които не си и сънувал. Пък и пазят в запас няколко специални пиниза, с които да те шашнат.
–Това е твоята версия – отвърнах. – Не съм длъжен да й вярвам.
Прехвърлих още няколко яки лафа наум, но нито един не ми се стори подходящ за момента.
–Бате, дай поне някоя стотинка за хляб, не съм ял от вчера – удари го на молба циганчето.
–Малко неубедително звучиш – казах. То не помръдна и продължи да ме гледа, присвило устни в молеща гримаса.
Запалих и му подадох една цигара. Фатална грешка. Жестът ми бе приветстван с изблик на нечленоразделни звуци. Внезапно се усетих заобиколен от десетина мургави детски ръце с на пръв поглед сякаш войнишки пръсти – съсухрени, груби, само по-мънички. Дърпаха ме за ръкавите, ревера, яката. В центърът на бъркотията, хванало фаса с три пръста, гологлавото с роклята така гълташе дима, че бузите му направо залепваха една за друга. Като разбраха, че освен тази няма видят друга цигара, циганетата се накачулиха върху него. И я изпушиха неистово – не до филтър, а направо си изпушиха пръстите. И пак ми поискаха цигара. Не, казах не. С недоволни цигански възклицания те се всмукаха във вътрешността на кръчмата и плъзнаха като вирус между масите, сподиряни от псувни и погнуса. Приличаха на говорещи зверчета, хвърлени сред разпадаща се вселена. Орляк кресливи и сополиви деца или просто бъдещето на една застаряваща и алкохолизирана нация.
Гологлавото спря на бара и направи леко плъзгащо се движение към бармана, сякаш изпълняваше обреден танц.
–Чиче, дай “Шес без десет”, кичек ша играйм!
–Разкарай се оттука! – каза барманът.
Децата потанцуваха с огъване в кръста и щракане на пръсти, после явно им омръзна и отидоха при проститутката, която вече беше поканена да седне на една от масите.
Светкавичен като обир, използвах момента, че никой не ме гледа, и изхвръкнах от кръчмата, без да платя. Чух как вратата се тръшна подире ми. Нощта беше влажна и хладна, вече миришеше на зима. Ясният герб на исляма пробиваше пенестите облаци и обсипваше блестящите, струпани нагъсто един до друг покриви със студен огън. На улицата нямаше кьораво такси, а винаги, когато не ми трябваха, минаваха от там. Всичко наоколо бе злокобно и хаотично по онзи специфичен начин, характерен за сънищата. Хукнах нагоре по тротоара, грейнал в жълти светлини, тичах редом със сянката си, която отскачаше като стрелка на апарат за кръвно всеки път, когато отминавах поредната улична лампа. Бях напред с една малка водка и сода. Лев, лев и нещо.
После чух гюрюлтитята. Вратата на бара отново се трясна и тишината над квартала се насити с неопределен вой и весели цигански крясъци.
Трябваше за се покрия някъде. Хлътнах в първата пряка и се спотаих в тясното пространство между две бараки, в които през деня продаваха зеленчуци. Циганетата отминаха тичайки, водени от тартора с роклята. Говореха нещо грозно и неразбираемо. Не съм сигурен дали барманът беше с тях. Проститутката също. Стъпките им бързо заглъхнаха нагоре по тротоара.
Опрях гръб на едната барака, коленете ми се огъваха от слабост. Дишах толкова бавно и тихо, че дъхът ми почти залепваше за устните. Сърцето ми обаче така биеше, сякаш със сила търсеше да си пробие път през гърдите. Малка, но много ледена капка пот пропълзя по целия ми гръбнак. Под якето тениската ми бе залепнала за тялото като влажен презерватив. Е, това е върхът, казах си. Само един идиот може да попадне в ситуацията, в която бях аз. Може би бях ненормален тип, който има късмет, че изобщо е жив.
Почаках известно време нещо да се случи, но нищо не се случи. Измъкнах се бавно от скривалището си и с бърза крачка тръгнах обратно. Никой не вървеше след мен. Стъпките ми отекваха по празната улица, като че ли някой ме следеше. Огледах се. Въобразявах си. Бях напълно сам. Тази вечер започна да се превръща в истински ад, мислех си аз. Едва ли е възможно да ми се случи още нещо. Но грешах.
До гарата се върнах по обиколни пътища, свих в първата пряка, минах по следващата, после поех по сложен маршрут, лабиринт, който изплетох по съседните на кръчмата улички и благодарение на това изтощително, имам предвид по-скоро за ума, упражнение си спечелих една доста мнима сигурност, чийто лъжлив щит трябваше да ме предпази от възможни посегателства.
На пиацата нахълтах в едно такси, обясних надве-натри къде живея и казах на шофьора да кара с мръсна газ. В тъмното ми се стори млад, но като пристигнахме, той светна лампичката в купето и видях, че има бръчки и тъмни кръгове под очите. Когато се бръкнах да му платя, портфейлът ми липсваше.

WALESCOME, FAREWALES*

Пристигаме на гарата в Абъристуит, Уелс, към 11:30 вечерта. 10 март е, годината – 2004-а. Сърцата ни направо преливат от щастие. Тук се печелят лесни и бързи пари. Ще работим в супер модерна фабрика за консерви от пилешко месо. Ще живеем в луксозни английски къщички с джакузи и бърз интернет. Два милиона млади българи ни завиждат.
На гарата обаче, вместо собственика на фабриката, ни посрещат други българи. Те са тук от два месеца. Питат ни дали си носим топли дрехи, чаршафи и одеала. Това ме озадачава. Обясняват ни, че няма да живеем точно в града. Обясняват ни, че ще ни закарат до там с кола. Колата е малък товарен бус, в който след като си нареждаме чантите, едва остава място за нас.
След дълго кандилкане по неосветените уелски пътища се оказва, че сме пристигнали. Още със слизането ми става ясно, че от агенцията, която ни намери тази работа, са ни излъгали. Ще живеем в каравани. Караваните са зад фабриката. Фабриката е извън селото. Селото е на 6 мили (над 9 километра) от града. В караваните няма ток и вода. Ще ползваме обща баня и тоалетна. 20 души. 9 момичета и 11 момчета. 19 българи и един поляк.
11 март. На сутринта пристига камион с живи пилета. Постепенно загрявам, че пак са ни излъгали. Това не е фабрика. Това е кланица. М-да... Два милиона българи ни завиждат.
Пилетата се колят на ръка. От касите ги вадят две момчета, хващат ги за краката и ги закачат по куките на поточната линия. Пилетата висят с главата надолу, кудкудякат, пляскат с криле, кълват и се насират в ръцете на момчетата. Преди да бъдат умъртвени, пилетата минават през вана с електрически ток. Докато са още зашеметени, трети човек, който играе ролята на Касапина в Този Страшен Филм, им продупчва вратовете с нож. Следва котел с вряща вода и машина за скубане. Четвърти човек им реже краката с нещо като циркуляр, закачен на тавана. Мъртвите птици тежко тупват върху гумена лента. Петият човек съм аз. Вдигам ги от лентата и пак ги закачам за куките. Работата ми е лесна и не изисква никакво мозъчно усилие. На пръв поглед няма нищо сложно в това да закачиш едно 3-4 килограмово пиле над главата си, но ако трябва да повториш същата процедура 3-4 хиляди пъти на ден, и то без да имаш време да се изпикаеш, да пиеш вода или да се нахраниш, си е, меко казано, живо наказание. Нещо повече. Това е робски труд, тъп труд, лишен от всякаква привлекателност. След мен други две момчета обрязват задниците на пилетата. Момичетата ги кормят. Белите им престилки са тапицирани с лайна, кръв и перушина. Накрая полякът прибира готовата продукция във фризера.
12 март. На следващия ден всички заедно обезкостяваме месото. На по-следващия колим. После пак обезкостяваме. После пак колим. И така до безкрай.
24 март. Шефът ни се казва Дафит Роу-Рийз. Той е изпит, брадясал и рошав. Появява се чак на втората седмица. Явно му е през оная работа за бизнеса. Миналата година е клал пуйки. И е фалирал. Имам леки подозрения, че Дафит пие тайно и много. Не е така. Скоро разбирам, че Дафит пие, без да се крие. Вечер идва в караваните, проси алкохол и пуска ръце на момичетата. Те се кикотят и му наливат поркане във водни чаши.
30 април. Ръми. Всички ходим като пияни. Нощем не можем да спим. Ръцете ни са изтръпнали. Говоря за онова гадно изтръпване на ръцете, от което не можеш да спиш нощем. Лицата на всички са покрити с гнойни пъпки. От мръсотията. Работим от 06.30 до 23.30. Имаме половин час почивка на обед. Никой не се къпе, никой не яде много. Няма време за това. След втория месец всички искат да си ходят в къщи.
1 май. Почивен ден. Вали. Тук времето, казват, било два вида – когато вали и само се кани. Една от машините, тази която скубе перата, изпуши. Машината е секънд хенд – втора употреба. Във фабриката на Дафит всички машини са секънд хенд.
9 май. Работата намалява. И пилетата са секънд хенд.
17 май. Почивен ден. Камионът, който кара живата стока, се е счупил някъде по пътя. Дафит крещи и псува на уелски. Изкарва нас виновни. Вика ни, че сме мързеливи български копелета. Ние се споглеждаме и разбираме, че бачкането май беше до тук. Хубави пари се правят във Великобритания. 4.50 лири на час. Какво ще правим сега, като ги няма най-мразените неща на този свят – уелските пилета?
28 май. Работата почти привършва. Дафит се е запилял някъде. Пие или играе голф.
29 май. Почивен ден. Дафит не може да намери пазар за месото.
30 май. Почивен ден. Отказват да му карат пилета. Навън така вали, че ми иде да взема по една двойка от всеки животински вид и да си скова ковчег с библейски размери.
31 май. Почивен ден. Между караваните бродят слухове, че Дафит скоро ще фалира.
1 юни. Почивен ден. Никой не се впечатлява от почивен ден. Никой не го е искал.
2 юни. Следващата сутрин Дафит ни събира, за да съобщи, че няма да ни плати за последната седмица. Няма пари. Плаша го, че ако не плати, ще предизвикам международен скандал. Той ме плаши с ченгетата. Вечерта тихичко си събирам багажа и напускам лагера на пръсти.
3 юни. Отвъд прозореца на влака се редуват типичните британски къщи, съвършено еднакви, като че произведени фабрично. Иначе са хубави, двуетажни, целите от червени тухли, с малки градинки отпред, и така си приличат, че човек лесно би ги объркал. Влакът е модерен, с купета и обща част. Вътре НЕ СЕ ПУШИ. В кратките престои англичаните слизат по гарите и пушат. Слизам и аз. Ако решиш да запалиш в купето – веднага ще нарушиш строгия ред и дисциплина на тая страна.
В ранния следобед пристигам в Лондон. Биг Бен, Тауър Бридж, Лестър Скуеър, Трафалгар Скуеър, Пикадили Съркъс и прочие. Лондон си е Лондон. За разлика от онова забито село в Уелс.
24 юни. След триседмично кръстосване по улиците, което ми излиза доста скъпо, най-после си намирам нелегална работа в “Oукууд демълишън” – ирландска компания, която се занимава с разрушаване на стари сгради и разчистване на терени за строителство на територията на индустриален Лондон.
25 юни. Около мен валят камъни. Огромни багери чоплят порутен пейзаж, раздробяват го на съставните му части и изсипват раздробеното в гигантска фуния. Аз съм се надвесил над гърлото на фунията и вадя с голи ръце парчета дърво, криви железа и арматура. Багерите вдигат прах. Много прах. Прахта се завира в ноздрите ми, в ушите ми, в задника ми, наслоява се дълбоко в костите и тестисите ми. Тази работа вещае силикоза и безплодие. От време на време ме карат да поливам прахта с пожарникарски маркуч. Така и не мога да свикна да пръскам с него. В повечето случаи водата изобщо не попада в целта, а се изсипва върху главата ми и оттам – в гърба ми.
26 юни. Около мен буквално валят камъни. Не помня да съм работил по-опасна работа в живота си, но за нея ми плащат 50 лири на ден, кеш, без удръжки, осигуровки или каквито и да било данъци. Уговорката е следната: ако стана жертва на трудова злополука, трябва да си поема разноските за лечение (респ. погребение) сам.
30 юни. И на този ад му идва краят, и то поради две причини, всяка от които е достатъчна сама за себе си. Аз стигнах до извода, че тази работа не е по силите ми, а компанията е стигнала до извода, че няма сметка да ми плаща, за да изливам вода в гърба си.
2 юли. Пристигам в Манчестър. Тук живее един мой приятел от гимназията, женен за англичанка. Пред автобуса ме чакат той, жена му, родителите на жена му и... куп нови страхове. Всички са напълно убедени, че в Манчестър ще имам повече късмет. Аз някак си не съм.
15 юли. Вече две седмици попълваме формуляри. Кандидатствам за асисент-продавач в супермаркет, пощальон, общ работник на строеж или каквото там има. Ако не ме вземат никъде, успокоява ме младото семейство, мога да се хвана сервитьор в Бредбъри Хол. Това е баровски хотелски комплекс в покрайнините на Манчестър. Там взимат емигранти. Това ме смущава. Никога не съм бил сервитьор. Докато семейството ходи на работа, аз се излежавам по цял ден пред телевизора и зяпам тъпи английски сериали. Никак не е лошо. Мога да карам така с години.
22 юли. Чакаме отговорите на формулярите, които трябва да пристигнат по пощата, чакаме дни наред. Но те не идват. Дните превалят, изтичат последните им часове, а отговори все още няма и приятелите ми започват да се отчайват. Те падат духом, а аз се радвам и с всеки изминал ден се чувствам все по-добре и по-добре. Те не могат да разберат това мое състояние, но аз го разбирам. Моят характер ми дава възможност да се радвам, когато другите се отчайват.
24 юли. Виждаме, че няма друг изход, освен да почна като сервитьор в Бредбъри Хол. Щом стигаме до това решение, младото семейство се развеселява, а аз започвам да губя настроение. Но в такива случаи човек зависи изцяло от приятелите си и не му остава друго, освен да се подчинява на това, което те сметнат за най-правилно.
25 юли. След една седмица аз вече съм несравним келнер. Притежавам безподобен замах и усет към професията, и въпреки че получавам чудовищно малко пари – 20 лири на ден плюс храната, начинът, по който профучавам край масите с поднос в едната ръка, неизменно предизвиква усмивките на една от моите клиентки. Тя е изискана млада дама с чифт плакатни цици, стегнати в дълбоко деколте. Поръчва си ризото, ягодов пай и супа от скариди. Обещава ми бакшиш и – не, не си измислям – нещо повече.
Погледите ни се срещат.
Тя е изкушена.
Аз съм съблазнен.
Само че миг преди да приключа поръчката се заплесвам в това сочно, напращяло, осъзнаващо се малко над пъпа деколте и...
Изливам супата в скута й.
Това е краят.
Кошмарите ми се сбъдват.
Е, стига ми толкова. Аз бях дотук. Връщам се в България.
Обичам я тази страна. Обичам наш’те планини зелени, обичам българин да се наричам, обичам бъркани яйца и сланина, обичам дупките в асфалта, обичам миризмата на цигани в рейса, обичам балканския футбол, евтиния алкохол, разголените пички по улицата, обичам БДЖ, лошата източна музика, боклуците зад блока, обичам Черното море, мазните баници и дългите безсмислени разговори. Обичам я тази страна. Бих предложил всичко това на хората, които живеят на Запад от Рая. Те обаче, сигурен съм, няма да ме разберат. Но не е и нужно.
И така, на 2 август 2004-а самолетът ми бавно се приземи на летището в Бургас. Авантюрата завърши безславно.

Игра на думи: от англ. Wales - Уелс; Welome - добре дошли; Farewell - сбогом.

ЕДИН БЪЛГАРСКИ ЦИГАНИН

На гарата в Карлово трябваше да направя смяна, за да се прехвърля на пътническия влак за Казанлък. Беше сряда в началото на април, ситнеше неприятен дъждец. Постоях известно време в чакалнята, но хората страшно ме потискаха и излязох навън. Треперейки от студ, седнах на ръба на една четвъртита каменна саксия, в която няколко отчаяни цветя се бореха за живота си. Влакът ми тръгваше след петнайсет минути. Докато чаках, гледах локвите по мраморните плочки и не мислех за нищо. Бях похарчил парите си за пиене още в понеделник и сега се връщах вкъщи, за да изпрося от нашите нова сума, достатъчна да ме оправи до края на седмицата. Бях гладен, болеше ме глава. Забулен в мъгли, далеч над мен силуетът на планината теглеше черта на празното небе и усещането за безкрайност.
Той се измъкна от чакалнята, разкъсвайки с викове плетеницата от ръце, пръсти, дръжки, чанти, чадъри, крака, патерици и бастуни, на изхода се обърна назад, напсува някого и олюлявайки се тръгна към коловозите зад гърба ми. Въпреки студа беше по риза с къс ръкав, гърдите му бяха почти голи и носеше долнище на шушлеков анцуг – виолетов и широк, с пришит към крачолите електриковозелен кант. Оскъдния тоалет допълваха подпетени обувки, нахлузени на бос крак. В едната си ръка държеше хамбургер, опакован в найлон, а с другата стискаше за гърлата две бутилки бира. Докато се поклащаше насам, бирите подрънкваха, крачката нямаше ритъм и тежест, подметките се влачеха по земята. Щом дойде на няколко метра от мен, спря в колебание накъде да свърне. Усети, че го наблюдавам, и очите му се впиха в мен като нокти. Не можах да определя какво изразяваше погледът му – омраза, любопитство, презрение, насмешка. Имах чувството, че ме гледа като някой балама, от когото може да джоби нещо. Сещах се какво си мисли: за него аз съм тъп българин – овца за доене, разграден двор – и трябва да бъда ограбен, прецакан, изигран.
– Кажи!? – попитах наежено, но ако държа да бъда честен, малко се уплаших. Типичен представител на малцинството беше. Черен, гърчав, брадясал и мустакат – циганин като циганин.
– Тва лий влакът за Казалнък? – каза той и посочи най-близката композиция зад гърба ми. Стори ми се леко пиян. Може и да бе махмурлия.
Изненадах се, че ще пътува в моята посока. Погледнах назад – по нищо не личеше. Влакът нямаше табели.
– Откъде да знам?! – отвърнах. – Върви там и питай!
Циганинът сви рамене, мустакът се разтегли в усмивка. Отдолу блесна златен зъб. Другите бяха жълти и прогнили, сякаш устата му бе пълна със смачкани фасове. Той махна пренебрежително с ръка и продължи нататък по перона. Погледнах часовника си – разполагах с две минути. Време е да ставам, казах си, и без това ми изстина задникът върху тоя камък.
Вече се бях изправил, когато го чух да повтаря въпроса, който беше отправил към мен, на някакъв железничар. Отговорът бе положителен. Циганинът скочи на стълбите на първия вагон и щом видя, че го следвам, спря на вратата. Нямаше ни най-малка представа за къде ще пътувам, но викна развеселен:
– Аре, брачет, качвай са! Нали ти казах – тва е влакът за Казалнък!
Разбира се, заковах на място, неподвижен, в недовършена крачка. Това привлече вниманието на железничаря. Представих си удивлението, което трябваше да се изпише на лицето му, поради факта че някакъв скапан мангал си позволява да фамилиарничи с мен като със себеподобен, но за мое разочарование той изобщо не реагира. Може би циганинът не е сам? Озърнах се – наоколо нямаше никой. Внезапно нещо ме стисна за гърлото, изчервих се, по устните ми плъзна виновна усмивка. Огледах дрехите си и изтръпнах при вида им. Приличах на скитник. Якето ми бе леке до леке, всяко със собствена история, тениската висеше разпасана, дънките жълтееха на коленете, маратонките ми бяха окъпани в кал. Трескаво започнах да се оправям, давайки си вид на разсеян, за да изчакам циганина да влезе. Опитах се да стегна колана си, макар да знаех, че няма да успея, защото дупките му отдавна се бяха разпрали в една обща цепка и токата се изхлузваше свободно. Неволно прокарах ръка през косата си, пригладих непослушните кичури. Дори се извърнах леко надясно, за да прикрия едно прогорено от цигара място на ръкава.
Качих се последен. Общият вагон беше пълен с народ. От пътниците се издигаше пара като от потни коне, застанали посред снежно поле. Преобладаваха пенсионери от селата. Вонеше на мръсни крака, подгизнали камуфлажни шуби, прекопана пръст, обор, лош дъх, развалени стомаси. Циганинът си бе намерил място с лице към вратата, в близкия ляв ъгъл на вагона. Седалката отсреща – странно? – още не беше заета. Потърсих с поглед друго свободно място – нямаше. Прегърбени, кротки старци сновяха между седалките и отминаваха с коси погледи. Явно никой не желаеше да пътува в компанията на полупиян циганин. Очите му веднага ме намериха и аз разбрах, че дебне да се появя. Прекрачих нерешително прага, поколебах се, после пристъпих напред и пак се поколебах. Това и чакаше:
– Сидни тука ва, слабодну е, каде ша одиш нататъка, сидни…
Подминах. Не бях изпаднал дотам, че да остана при него. Отне ми няколко минути да си пробия път до другия край на вагона. Напредвах много бавно, непрекъснато се налагаше да заобикалям кошници, чанти, кашони, дори веднъж се препънах в сап на мотика и още веднъж в стъбло на фиданка. Навсякъде беше заето. Бързо пресметнах възможностите. Да седна при циганина бе сериозно унижение, но колкото повече отлагах, толкова повече намаляваха шансовете ми да си намеря място изобщо и ако не се върнех веднага, щях да пътувам прав. Това, предполагам, реши въпроса.
Тялото ми тежеше като олово, когато го хвърлих на седалката. Чувствах се уморен, разкапан от мъглата и дъжда. Веднъж или два пъти улових погледите на хора от вагона, видях ги как си шушукат. Стори ми се, че всички ни наблюдават и чакат нещо да се случи. Сърцето ми трепна, сякаш някой го перна с пръст, и остана така – струна в гърдите...
Скоро обаче ми стана ясно, че просто си въобразявах. Никой не беше ни най-малко заинтригуван, няколко души зяпаха несъсредоточено насам, но веднага щом срещнехме очи, погледите им се отклоняваха и нещо друго привличаше вниманието им. Това отношение ми се стори доста обидно. Щеше ми се да обсъждат надълго и нашироко как може едно такова добро и възпитано момче като мен да пътува с циганин, но се налагаше да се задоволя с вялия интерес, който предизвикваше компанията ни.
Когато влакът най-после потегли, за момент се разнесе всеобща въздишка, последвана почти веднага от сладко отпускане – тихо вегетативно успокоение, предизвикано от равномерния ситнеж на колелата по релсите...
– Мръсну времи, ей! – чух циганина да казва, като че ли от много далеч, от някакъв друг сън. – Скъса са да вали!
Измънках нещо, колкото да отбия номера. Това обаче му бе достатъчно да продължи:
– Аз теб съм та виждал някъди!
– Едва ли.
– А ва помня та аз... Аз съм тъй ша знайш, видя ли някуй – край!
– Сигурно е така – отвърнах, предполагайки, че това слага край на разговора. Циганина обаче смени темата:
– Ти от Пловдив ли си, отде си?
– От Казанлък съм.
– А, идялну! Там, кат стигним сига, ша ми покаиш ли дей сиганската махла?
– Ще ти покажа – изтърсих необмислено, колкото да се оттърва от въпроса, – има още много време.
– Аз пък съм от Пловдив, Столипинуву – нашта махла. Нея найш ли я?... Ний сми сосиални слаби. По четири-пет месеса не получавами помущи за ромте…
Усмихнах се. Не знаех, че циганите наистина не могат да казват “ц”. Винаги съм предполагал, че е измишльотина. Все едно да смяташ, че пловдивчаните казват “майна” по пет пъти на изречение. Той изглежда прие усмивката ми за подкана и продължи вечния цигански рефрен:
– Най-важнуту е ляба на орта! Орта са злъгани, ако трява да бъдем по-точну. Ного сме лъгани, ного сме мъчени, затуй вяра на никой – абсилютно! Секи гледа да фане кокула и да апа, да апа – абсилютно!… Ку някуй вярва, че помущити ша го наранят, ша си сиди гладен сял живот. Аз сам си са раня и казвам: туй ша напрая и трява да го напрая! Слид двайс години ила, пак ша ти кажа, чи аз сам си са раня… Ако кажа тъй, значи тъй... Ша пийш ли ся ина бира?
Циганинът посегна към тясната масичка под прозореца, където бе оставил двете бири и хамбургера, грабна бутилките и обзет от трескава старателност, отвори едната, използвайки за отварачка капачката на другата. Пяната кипна с пукот и отработен чалъм, сякаш бликаше от гърлото на шампанско. После отвори своята, но този път с длан в ръба на масичката, и отпи такава глътка, която лично на мен би ми излязла през носа. Поклатих глава – не, мерси, благодаря.
– Пий ина бира, ва!
– Не, не – не искам.
– Пий, ва!
– Не ми се пие бе, човек!
Циганинът се наведе рязко към мен, под заплашителната извивка на събраните вежди очите му бяха възпалени по краищата и пълни с малки червени жилчици. Разгледах ги едно по едно, защото бяха прекалено близо, за да ги видя заедно.
– Абе, ти, чуаш ли кво ти казвам – пий ина бира!
Горещия му дъх лъхна лицето ми, преди да успея да се отдръпна достатъчно. Смирен, поех бутилката и отпих бавно. Стомахът ми изкурка. Стиснах здраво зъби и едва не повърнах.
– Ама ти май си гладен, а?
Подаде ми хамбургера. Пръстите му бяха обагрени от никотинови петна, очукани, криви и мръсни. Слой сперма, помислих си, слой черна грес, кал, гряз и гнас. Във въображението ми запъплиха микроби, стомашни разстройства, жълтеница, повръщане, телесни подутини, петна, инфекции, пълчища бацили, малки и неоформени, но пълни с живот и желание да пълзят. Отказах. Под предтекст, че и той може да е гладен.
– Ти сига мени ни ма гледай! Мен, кога ми са яде – тогава. Сега аз черпим. Кату станиш кат мен, кога дойдем аз у вас – ти ше черпиш... Яж сига, яж, чи ти изстина яденту! Ни щял да яде! Ми ти ша умреш от глад, бе! Дубре, чи ма срещна...
Облегнах се назад и разкъсах найлона. Никога не бях ял нещо по-гадно. Бе натъпкан с много зеле и моркови, резенът домат беше тънък и пожълтял, питката – суха, а шунката – пълна с жили. Докато дъвчех насила, надигнах бутилката, отпих, изплакнах си устата и преглътнах горчиво-мазната топка, която се получи. Реших да пия бирата така, че да ми стигне за целия хамбургер, за да не усещам вкуса му.
След като свърших, имах страхотна нужда от цигара. Помислих да си изпрося една, но се спрях. Циганинът обаче лесно отгатна твърде неприкритите ми мисли:
– Ко искаш сигара – пали! Пушиш ли? Ей ти запалка.
– Не искам – запротестирах, но в същото време усетих, че гласът ми не е съвсем убедителен.
Той пушеше кутия късо синьо Виктори, което вадеше от единия джоб на ризата си, но мен почерпи с LM 100's пакет, изваден от другия, вероятно за да подчертае, че разполага с пари или пък – че не му свиди.
Е, това ме победи окончателно! Запалих и се огледах за пепелник. Нямаше.
– Тръскай на земята, ва! Ни са бой!
Усмихнах се в отговор и забелязах, че лошото настроение, в което бях цяла сутрин, се е изпарило. Той хвърли фаса си на пода, където го очакваше голяма компания, помълча и заговори отново:
– Не ма питаш как са казвам...
Запознахме се. Каза, че се казва Асен. Всички цигани се казват Асен. Или поне повечето. От Асан най-вероятно.
Цигарата ми подейства освежително. Усетих приятен гъдел в дробовете си, всичко в мен се отпусна, олекна. Независимо на какъв хал ми беше главата, все пак бях достатъчно с акъла си, за да осъзная, че поведението ми не е съвсем нормално. Ако в мен бяха останали капчица чест, гордост, амбиции и тъй нататък, фактът, че муфтех циганин, би ми се сторил най-ниското стъпало на деградацията. Но от всичкия алкохол, който бях погълнал предната вечер, някои бурми в мозъка ми явно бяха превъртели и това ми помагаше да възприема момента като хубав.
Последните пет дни Асен също бил леко на градус, както се изрази той, което, предполагам, означаваше непрекъснато пиене, денонощно наливане с мастика и ракия, докато накрая последва припадък и го отъркалят да спи, тъй като вече нито може да говори, нито да върви. Снощи обаче седнали да се черпят към осем-девет, “или даже по-късно, щото ако се наливаш яко секи ден, то си те държи и имаш алкохол в кръвта за по-дълго...”. По едно време тъпана и кларинета влезли в стаята – кларнето цвили нависоко, компанията крещи, всичко е в дим, пот и смрад, акордеона подпира отляво и дясно, тъпана бие като жив – цепи ти сърцето парче по парче. Какво е било после – сичко му е в мъгла. На сутринта – а за него сутрин вероятно е времето между един и пет следобед, та на сутринта, както казах, когато се разсънил, лежал си вкъщи, а жена му – будна и сърдита. “Тя кату са ядоса, не вика, не кряка, няма такива простотии! Тихо си приказва, кротку, но та режи с нож!” И тогава, грях му на душата – скочил на крака, подбарал я с юмруци, баз-бая се развъртял, проснал я на пода и продължил с шутове. Ритал, докато шава. “Курвата недна, ръката ми ухапа, на гледай!..” После взел каквито пари имало из къщи, прескочил я и се емнал към Казанлък. При един приятел от казармата, “дето съм му обещал още на уволнението да му ида на гости, ама толкоз години все нямам път насам”.
– Ако жина ми ма изустави ли?! Ами... Ако жина ми ма изустави, начи ни става! Загубата ней гуляма! Остави ги тез жини, няма загуба при тях, за теб и за мен ни можи да има загуба, нали?… Аку ни става, сменяш я, бе!
Доволно отвратително е да пребиеш жена си, но да говориш за нея, все едно е вмирисан парцал, това бе малко прекалено за мен.
– Не се сърди – казах му, – но не мога да ви разбера вас, циганите! Как ги задържате при себе си тия жени – с бой ли, що ли?
– И аз не ги разбирам вашти работи, ма така прайм ний. Ако дойда аз у вас и поискам ти да набийш жина си, щото при нас е така, ти ша са сагласиш ли?... Питам та – ша са сагласиш ли?
Слушах го разсеяно. Без желание и без да се надявам на отговор, все пак казах:
– Не зная какво да ти кажа, Асене. Не съм женен. Трябва да помисля.
– Мислениту, мислениту тий башка на теби! Много мислиш бе, много мислити вий там, българте!... А ората били еднакви, казват. Глупости, нищу общо няма между орта! Аку един арабин си купи жена – екзотика голяма! Купи ли си сиганинът жена – туй е долна работа. Убий ли испанес от ревнос – къв човек, ква традисия! Убий ли сиганинът от ревнос – туй е престъпление! Тъй лий, питам та?
По-другояче го каза, разбира се, но смисълът беше същият. Аз не отговорих. Просто отклоних темата:
– Деца имаш ли?
– Имам ми, как да нямам! Четири деса, сичко на сичко.
Като изрече това обаче, игривото огънче в очите му изгасна, сянка премина през лицето, гласът му се снижи и прозвуча като сухо стържене:
– Стана ми, да ти кажа, мъчно... Тая дума като ти мине през ушите – да ти е ясно, че не е току-тъй измислена...
Мълчание. Никакво движение. После въздишка. Размърдах се, за да му покажа, че съм все още там, но не се обадих от страх да не прекъсна потока на мислите му. Седях с бирата в ръка, без да я докосвам.
– За десата мий мъчно, не за жината. За нея аз съм съм толкова мръсен, че сичкия сапун на зимята тука а докараш – няма а мойш мръсотията ми да измийш!...
Само в този единствен, кратък момент, усетих как гласът му завлича. Затаих дъх, странно паникьосан от перспективата да се разплаче, но той явно възвърна контрола си и отпи огромна яростна глътка от бутилката, след която ми се стори, че във вагона настана особена тишина, даже колелетата сякаш затракаха по-тихо. Извих глава встрани, зад прозореца се движеше земя – черна, равна, димяща от мъгла, тя напомняше огромно голо пространство, току що застлано с асфалт. Неприятно бе да гледаш натам – нищо пролетно нямаше в гледката, черните буци лъщяха печално и цялата долина бе като празен сън на пиян от бира циганин.
За да изляза някак от настанилото се помежду ни неловко положение, питах Асен как я кара, с какво се прехранва, работи ли нещо и ако е така, защо сега не е на работа. Той продължаваше да мълчи с наведена глава. След малко проговори, кротко и с простодушно достойнство:
– Ти мени ни ма мисли. Аз мойта кошница за неска съм си я уплел. Пари ни ми трявват – гат искам ша работя, гат искам ша лижа. Аз съм си напраил парити, пък и секи момент мога а са върна и па да си почна. Кату свършат парити и жината ма подгони, тогава ше му мислим.
Иначе събирал старо желязо. Сечал стълбове, бетонни стълбове, с брадва, тъй както се сече дърво. После с един голям чук опухваш бетона, за да изскочи желязото отвътре, режеш арматурата с ножовка и я продаваш за скрап.
– Бачкането е голямо – сутрин от седем до десет-единайсе вечарта, обаче после си шумолим с джоба – барче, ристоранче, кафенце. Някой път може и да не вечерям, нали, щото докато аз си пия пиенето, друг ше ми гепи далаверта – няма шес-пет!... Тъй е тя нашта – сиганска работа, не мож я разказа цялата! Работиш, работиш, полудейш от умора, напийш са за пет-десет лева, изгубиш двайсе на карти, дадеш на жина си някой лев за ибанито, после па си гладен и гол. Това е то живота, брачет! Докат са усмихнеш, са озъбваш! И други ти пият ракията за бог да прости! А сига наздраве!
С Асен имах много повече общо, отколкото с всичките си приятели. Срещал съм десетки хора по влаковете, но никой от тях не е бил така отзивчив и жертвоготовен като циганина Асен. Много от тях бяха услужливи, много от тях бяха дори щедри, но никой не се е отнасял така мило, както циганинът Асен се отнесе към мен. Той бе неизтощим. Като пощурял покер автомат, нагласен да прибира печалбите, чийто механизъм обаче нещо се е прецакал и не престава да бълва жетони. Този циганин едва ли имаше нещо свое, но свободно се ползваше от чуждото, а после го раздаваше наляво и надясно, така както би раздал парите си, цигарите, дрехите, бельото дори, стига някой да му го поиска. Ако имаше достатъчно власт, сигурен съм, щеше да раздаде всеобщия финансов резерв на бедните нещастници. Сложете един полупиян циганин начело на света и той ще приближи човечеството до Бога! Светът най-после трябва окончателно да се разграби и окраде, за да бъде раздаден отново!
От тези вътрешни разсъждения ме измъкна резонния въпрос:
– Начи си от Казалнък, а? Еиий, убаа раота! Като стигним, ша ми покаиш дей сиганската майла?
– Ще ти покажа – уверих го, – на много лесно място е. Като слезеш на гарата, тръгваш направо, все по линията ще вървиш и ще стигнеш, няма къде другаде да идеш. Като слезем, аз ще ти покажа, спокойно.
Така минаваше времето, седяхме и пиехме бира, разговаряйки за незначителни неща. Ако можехме да говорим за значителни неща, най-вероятно щяхме да говорим и за тях.
– Кат слейм на гарта, ша пием по още една бира, колкот да не е без хич, и после ша ми покайш майлата, нъл тъй?
– Не бе, Асене, ще ти я покажа, но бира не искам.
– Ади де, ади, поне една!
– Добре, о’кей, айде, ще пия една бира, ама само една.
Все още се колебаех дали имам нужда от всичко това. Сряда сутрин е, казах си, няма кой да ме види. Хората са на работа. Бързо ще стане. Две минути. На крак. Не мисля, че някой ще разбере. Един циганин и един писател, който не е драснал и ред, но някак си е осъзнал, че по-добре е да живееш литературата, отколкото да я пишеш. Щях да успея.
Наближихме града, влакът изви покрай нашия квартал. Всичко изглеждаше познато, но нямаше смисъл. Беше сиво и скучно. Като неделя следобед. Но през цялото време.
Мигът, в който слязох от влака, чух гласовете и зърнах лицата на посрещачите, сякаш бе моето събуждане. Какво щяха да си помислят хората, макар и непознати, като ме видят с Асен? Да пия бира от сутринта? Не, животът ми все още не се е сговнясал толкова, че да поркам с цигани на гарата.
– Ади са пък ти! – викна той, когато му отказах. Хвана ме за лакътя и започна да ме навива яко. Мина дори през “ти обеща!”, „ко искаш може и водка!“, “дубре, бира да е!” и “аребе, кво толко!?!”. Все едно бях закоравяла девственица, която се опитва да съблазни.
Убедителен бе, мамка му. Изтъкнах сума внимателно артикулирани аргументи, за да му отвърна. Казах му, че е готин. Обаче не мога като него. Прощавай, Асене, не става! Цепи ме глава... И май ще повъна...
Стигнахме до консенсус. Да го придружа до махалата и там да почерпи. Смръщих се и продължихме. После щях да му мисля.
Асен бе адски доволен, че се съгласих да участвам в една толкова непопулярна мисия и така се увлече от идеята да споделя щастието му, че непрекъснато повтаряше:
– Утивами на гости! Сигурен съм, че щи ареса! Сигурен съм, че там е точну за теб! Кат си с мен няа кой та барне.
Питах го защо, какво ще правим.
– Можем да прайм сичко! Можем да пийм, можем да са бийм, може и да наибем някой гадже!...
Напълно шокиран, изтръпнах.
– Ааааа, не – ако ще се бием, аз си тръгвам!
– Добре, бой – това няма да го има. Само ше пиеме. Като няма бой – поне пиене ше има много...
Тези думи достигнаха до мен като през усилвател. Още не бяхме стигнали до края, но внезапно ми прещрака какъв ще бъде той. Косата ми настръхна, а добре възпитаното момче в мене почна да крещи. Ама само вътре в главата ми. Да продължа да вървя с него, не върви, да не продължа, пак не върви! Добре, ама като съм тръгнал веднъж, как да се върна? Прекрачиш ли границата – няма връщане. Процесът е необратим. Лесно е да влезеш в махалата, трудно е да си тръгнеш. Никога няма да се измъкнеш оттам, мърмореше подсъзнанието ми. Бях чувал стотици истории за намушкани и обрани от цигани. А сега сам им отивах на крака. Баща ми и особено майка ми винаги са твърдели, че съм наивен. Не че съм тъп, обаче ще свърша зле. И всички, които ме познават, очакваха това да се случи много по-рано. Балсъму майката, страх ме е. Страх. Чист страх.
Задържах за секунда, за да се успокоя и набързо да взема решение, след това се обърнах:
– Не мога, Асене, не става, лошо ми е.
Той взе да вика:
– Ма нали щяхми да пийм бира?.. Аре бе, искам да та почерпя!..
Вече бях съчинил отговора. Направих крачка назад и казах:
– Трябва да се прибера, да се окъпя малко, да легна и да поспя.
– Ти да ни са напи, а?
– Не, бе – просто съм уморен. Пък и имам работа. Направо бях забравил. Сега се сетих. Съжалявам.
В отчаянието си човек просто лъже безогледно.
– Тамам беше станала работата и изведнъж – язък! Колко път трява да има дотам?
Отговорът ми, така както съм го запомнил, прозвуча някак си по моканиски, стига да не си го доизмислям, повлиян от литературните си изкушения:
– Близо е махалата. Все по релсите, все по релсите! Ще стигнеш, къде другаде да идеш... Като тръгнеш оттука надолу по линията, ще я видиш. Все по линията, все по линията и ще стигнеш, няма къде другаде ще идеш! Ще я видиш, аз ти казвам, че ще я видиш!…
– Начи ти няма а дойш?!
– Не.
Циганинът Асен, тази бяла лястовица сред черните си събратя, поклати глава, устните му се свиха в снизходителна усмивка, той описа вяло движение с длан, сякаш за да пропъди някаква невидима паяжина пред лицето си. Невидимата паяжина на сполетялото го прозрение. После въздъхна:
– Еееех, нищо не си разбрал... Къв човек си!...
Разделихме се, без да си стиснем ръцете. Сбогуването ни беше твърде бързо и неловко, твърде объркано от предразсъдъци и страх. Не знаех нито защо дойдох до тук, нито защо си тръгвам. Чувствах обаче, че трябва да се върна в ежедневието си и да продължа да живея в него. Във влака бях понесен на гребена на странно въодушевление, чийто произход сега ми изглеждаше отдалечен и неясен.
Докато се прибирах към къщи, се чувствах по-жив от всякога. Дъждът беше отслабнал, просто леко ръмеше, но небето още не бе възстановило нормалния си цвят. Скоро бях да навършил 20. Пред мен се простираше примамливият, неясен път на едно ново десетилетие. Предстояха ми хиляди запознанства, питиета, събития, възторзи, отегчения, пориви, радости, отсрочки, цигари, кашлици, конвулсии, несправедливости, ярости, безсилия, страхове, забавления, възторзи, отчаяния. Предстояха ми три последователни джиесема, компютър на старо, пет награди за кратка проза, кожено яке, цифрова телевизия, няколко чифта обувки, два пъти по толкова дънки и несметно количество тениски. Предстояха ми десет години, в които щях да обичам и да ме обичат, щях да зарязвам и да бъда зарязван, щях да се уча и да не вярвам в наученото, щях да работя и да не взимам заплата, щях да мързелувам, оправдавайки се с хроничния си махмурлук, и да печеля пари, за да си го осигурявам. А наред с това трябваше да градя репутация, която се страхувах да не загубя предварително. Аз наистина имах какво да губя. Един свят, пренаселен със съмнителни удоволствия.
Чувствах се по-добре в него.
Но лошото е, че почувствах и друго. Усетих, че пропускам нещо, което никога няма да мога да изразя с думи. Прочетох го в очите на един циганин, който наистина нямаше какво да губи.

МАЛКО ПРЕДИ ДА НАВЪРША 26

Малко преди да навърша 26, започнах да пиша в един местен вестник, защото смятах, че така ще мога да се свържа с хората, които исках да познавам. Самото издание също търсеше репортери и ме харесаха. Тиражът беше незначителен, разпространяваше се най-вече из региона и публикуваните материали носеха изключително провинциален характер.
Работата бе лесна и тъпа. Към девет сутринта главният редактор, човек с дълбоки сенки под очите и спиртосан дъх, ни събираше на кратко съвещание и определяше задачите за деня, които почти винаги бяха едни и същи. От редакцията се отправяхме към Общината, за да разберем в какви показни инициативи смята да вземе участие кметът и какви проблеми ще дебатират общинските съветници на следващата си сесия. Всичко това спадаше към редовните новини. За вестникът Общината бе непресъхващ извор на информация. През останалата част от деня ние кръстосвахме града и събирахме какъвто ни падне материал, за да запълним страниците – а ако нямаше новини, сами ги измисляхме.
Вечер обикаляхме културните мероприятия – представяне на книга, откриване на изложба, благотворителен концерт. Ако след мероприятието нямаше почерпка, не се задържахме повече от пет минути – колкото да хвърлим един бегъл поглед на присъстващите, а после отразявахме видяното, както се казва, т.е. изтезавахме мозъците си, мъчейки се да кажем за събитието нещо такова, което да не е било казвано поне двеста пъти.
Независимо че вестникът имаше претенции за висок професионализъм и се гордееше с това, журналистиката му беше на доста посредствено ниво и наподобяваше истинската журналистика само по някои външни белези. Колегите обаче бяха в непрестанен смут. Притесняваха се за работата си. Суетни, самовлюбени, досадни и приказливи, всички те без изключение бяха отегчителни до смърт. Като слушаше техните разговори, човек можеше да разбере, че мисловна им схема е съставена от повече или по-малко банални истини, от чужд опит и наизустени заключения, над които те, колкото и да опитваха, не можеха да се издигнат.
Една сутрин главният редактор, който си даваше вид, че работи здравата, за да изправи вестника на крака, подхвърли, че му писнало да лижем задници и би искал някой от нас да напише истински проблемен репортаж, намеквайки, че може би аз съм този, който трябва да се заеме това. Съвсем наскоро бях чул по новините в осем, че БДЖ пак се готви да вдига цените на билетите, но вече бях приключил следването си, т.е. почти не пътувах с влак и не обърнах особено внимание на тази вест, защото тя не ме засягаше пряко. Сега обаче кошмарите ми възкръснаха в светкавична процесия. Спомних си неотоплените купета през зимата, убийствената жега през лятото, следите от подметки върху седалките, петната с подозрителен произход по пердетата, вечно замъглените прозорци, фасовете и никога неотиващата си мръсотия на пода, умопомрачителните тоалетни и лайното, което пада право на релсите, отвратителните кондуктори, закъсняващите влакове, хаотичното разписание, адът на чакалните, просяците, курвите, циганите, джебчиите и педалите, молещи да ти духат гратис в кенефа... Помислих си – почакай, стари пияницо, само почакай и ще го напиша! Ще ти дам репортаж, който не си и сънувал. Сега или никога. Не трябва да бъда страхливец, трябва да действам! Такъв момент друг път няма да ми падне. Кураж. Няма какво да губя. Всичко е в ръцете ми. Толкова исках да изляза от неговия кабинет, че главата ми се замая. Щях да се изправя срещу цялата железопътна система, която е скапана отвсякъде! Най-после нещо да зависи от мен.
Стигнах до гарата почти на бегом. Спрях задъхан пред врата с табелка „Поделение за пътнически превоз“. Почуках. Пак почуках. Отвори ми едър човек в омазан син гащеризон. Двама души в железничарски униформи седяха край нафтова печка, пушеха цигари и си почиваха. Представих се. Как сте, какво правите, питах. Ами нищо, добре сме, работим, казаха те. Първите изречения между хората винаги са изкуствени. Нямаше смисъл от такова говорене. Истинските изречения трябва да се намерят веднага. Абе, вие, чухте ли за увеличението на цените на билетите? Сигурно се питаха защо ми е на мене да ги питам тия неща, но не се питаха много дълго. Единият, явно неформален лидер, пое инициативата и започна да ме поучава. Да съм напишел във вестника, че от половин година не били взимали заплати и че най-евтиният транспорт изобщо не е евтин. От услугите на БДЖ, каза, се ползват най-често войници, пенсионери и студенти, заради 50%-ното намаление. Всички останали пътуват по влаковете само при извънредни поводи. Приходите от билетите, продадени в Казанлък, трябва да остават при нас. Разписанието на влаковете не трябва да се определя отгоре, а министерството на транспорта да се допитва до общините. Не може да пуснеш един влак в три през нощта и на него да ти се качат само двама железничари, които пътуват безплатно. Какво печели БДЖ от това? Един електровоз харчи толкова ток от единия до другия край на гарата, колкото е нужно за осветлението за 2 седмици на цяло село. При тия условия колкото и да вдигат билетите, БДЖ все ще работи на загуба. Накрая го питах има ли оплаквания от пътници, постъпили при ръководството на гарата. Ааааа, не знам, каза тарторът, иди питай началника, ей го ей там отвънка, ама днеска нещо е в мензис, не е на кеф с две думи, тъй че по-добре хич не го зачай!
Не знам защо, но винаги съм си представял, че един началник гара трябва да е тъмнокос, грозен и намръщен. Той обаче се оказа русоляв, грозен и много намръщен. Стоеше на перона и навикваше за нещо подчинените си. Не ми стигна смелост да му взема интервю. Опитах се да събера сведения от чакащите хора наоколо, отидох при касиерките на гишето, дори се спрях при двама полицаи. Нищо не се получи. Всеки беше нащрек, всеки бе предупреден, всеки бе научен да бъде уклончив и неясен. По едно време ситуацията доста се натегна, въпреки усилията ми да говоря с ченгетата на техния език. Когато се върнах в редакцията, съчиних трогателен текст.
Преди време в централния печат излязоха потресаващи статии за оказано насилие върху момичета, които не са успели навреме да си купят билет. Развратни кондуктори предлагали за компенсация секс вместо глоба. Транспортните полицаи смятат, че такива случаи се срещат често, но едва ли могат да бъдат доказани. Според униформените, жертвите рядко търсят съдействие от тях. Потърпевшите предпочитат да запазят всичко в тайна, защото обикновено се срамуват от това, което им се е случило. Но за полицаите, когато няма оплакване, не може да има престъпление, камо ли наказание. Според пътниците обаче, основният проблем на БДЖ не са недобросъвестните служители, а заниженият надзор на железниците. Полицейските патрули се движат на двойки само в експресните и бързите влакове, но не и в пътническите. Едва ли за някого е тайна, че вагоните са особено привлекателно свърталище за утайката на обществото и никой от пътниците не знае какво ще му се случи по релсите. По-слабите и жените са предпочитан обект на насилие, но пък от кражби никой не е застрахован.
Най-големите оргии ставали по нощните линии, където се качвали проститутки, за да обслужват желаещите. Едно от купетата в спалните вагони се пазело за тях след договорка с кондуктора или началник-влака. Естествено и те получавали част от печалбата, а понякога и нещо „в натура“. Кондукторите вземали и лепта от амбулантните търговци, които минават по купетата, минути преди влакът да е потеглил.
Ръководството на нашата гара няма случаи на оплаквания от пътници за оказан сексуален натиск върху тях. Най-честите оплаквания в писмен вид са, че след глоба недобросъвестни кондуктори издават нередовен документ за превоз.
Чакалните на гарите доскоро също бяха цяло бедствие. С влизането в сила на новото разписание, те вече се заключват след последния влак, за да не спят безпризорни по пейките или да дебнат джебчии. Нашата чакалня обаче е под катинар само от 20:00 до 02:00 сутринта, когато пристига нощният влак София-Варна. След този час тя отново е на разположение на подпийналите бродяги, защото вътре е сравнително чисто и парното работи до дупка. Така че обирите, побоищата и мургавите жрици на любовта, според касиерките на гарата, не са само „екзотичен“ спомен.
М-да... Подарете ми зрънце истина и ще населя планетата с призраци. Защото светът е онова, което журналистът си изсмуква от пръстите.
Спах лошо – исках да видя статията си напечатана. Обикновено не четях във вестника онова, което съм написал, защото винаги ми се струваше измъчено и мъртво. Но в тази статия бях вложил много душа. Тя беше написана с хъс и аз дори смятах, че има литературни качества. Едва съмна и вече бях станал. Тръгнах по улиците да търся отворена будка. Нашият вестник беше седмичник и излизаше от печат предната вечер, но поради ангажимент, който не помня, не бях успял да се върна в редакцията за полагащия ми се брой и сега нямах търпение да си платя, за да го имам още преди да ида на работа. Когато наближих първата будка ме обзе страх – ами ако са отложили статията за другата седмица? Или главният редактор в последния момент не я е харесал? Втурнах се, извадих 50 стотинки, взех вестник и набързо запреглеждах заглавията на първа страница. Нищо! Сърцето ми се разтуптя, прехвърлих страниците и много се развълнувах, като прочетох под една колона с големи букви: ДОБРЕ ДОШЛИ В ЖЕЛЕЗОПЪТНАТА ПРЕИЗПОДНЯ! Поместили са я! Страхотно! Вече чувах в главата си колективните четения по гари и кръчми, възторжените възклицания и одобрителния шепот, заслужените хвалби, звучните възгласи „евалла“, неизбежното цъкане с език, звънът на чаши и виковете: „Ама точно така си е, тоя е голям журналист, да знаеш!“ Тръгнах напосоки с вестника в ръка, изпълнен с желание да спирам хората, за да им кажа: „Купете си този вестник, купете си го! Там има статия от мене.“ Прищя ми се на мига да изкупя целия тираж и да го раздам безплатно, но не ми стигаха средства за това и най-вече смелост. Минах покрай две-три кафенета в центъра, които отдавна се бяха превърнали в нещо като автобусни спирки – също толкова неуютни, пренаселени и мръсни. Притиснали гръб о гръб и коляно о коляно, клиентите мълчаха, чакаха неизвестно какво и зяпаха минувачите. Хвана ме яд на тия хора, които си седяха тъй спокойно. Да можех да спипам някой от тях зад ъгъла, бих му строшил кокалите с чиста съвест.
Не – имаше нещо мътно в цялата тая работа! Отворих отново на страницата и зачетох. Прилоша ми. Бяха смекчили статията значително, за да стане подходяща за печат, от което тя бе изгубила много.
След по-малко от две минути бях пред вратата на главния редактор. Изрепетирах наум няколко смели реплики, повторих ги, но не посмях да почукам. Всеки път, когато трябваше да отида в канцеларията му, изпадах в подобно настроение. Той неминуемо ми отправяше някаква саркастична забележка още в мига, когато влизах, а аз не бях способен да измисля нищо разумно в отговор. Единственото, което можех да направя, бе да кимна, да поклатя отрицателно глава или да измънкам нещо в отговор на въпросите му – стоях почти онемял, с глупава усмивка на лицето, докато той продължаваше да сипе злобни забележки.
Костваше ми доста усилия да надвия страховете си. В крайна сметка почуках и влязох, поисках обяснение и го получих. Цялата работа, оказа се, била в това, че съм нарушил някакви си техни норми. Шефът накратко изложи пред мен своите съображения. Според него нашият вестник не можел да пада до нивото на улицата, като публикува текстове, които не почиват на доказателствен материал. Освен това в автентичния си вид моята статия щяла да разгневи не толкова адвокатите на БДЖ, които едва ли четат провинциални издания, а да се изтълкува от рекламодателите ни като проява на лош вкус. Щом не се боим да оплюваме крупен монополист като БДЖ, продължи шефът, какво остава за дребни риби като рекламодателите, ако един ден нещата между нас и тях се объркат. Така ще нанесем сериозни финансови щети на вестника. Ние съществуваме благодарение на рекламодателите си и трябва да се съобразяваме с техните предразсъдъци. Модерният вестник се изхранва не с тираж, а с пари от реклама. Ако няма реклама, загива.
С това горе-долу се изчерпа обяснението, което получих от главния редактор.
Копеле с копеле, мислех си аз.
Ти си шефът, казах. Точно така, отвърна той, аз съм шефът. Усмихна се съвсем невинно, сякаш нищо не се беше случило, и ме побутна към вратата, като по този надменен, безцеремонен и груб начин ми даде да разбера, че разговорът е приключил.
Отвращение – това бе първото чувство, което изпитах, когато излязох от стаята му, и към него се присъедини желанието ми да се омета. Последва обаче нещо като усещане за приятелска ръка върху рамото ми, която ми предлагаше да не избързвам. Послушах я. Знаех, че ако напусна, трудно ще си намеря друга работа. Преглътнах обидата и останах във вестника. Но ако по-рано проявявах твърде слаб интерес към работата си, сега вече не проявявах никакъв. Продължавах да пиша, обаче без всякакво желание, и резултатите не закъсняха да се появят.
Глупаво е да се предполага, че подобна линия на поведение може да се удържи в една разумна рамка. Отношението на колегите, които полека-лека се нагърбиха с моите задължения, бързо се изроди във враждебност към мен по принцип. Оказах се в положение на война с малка общност, на която се чувствах затворник. Търсеха ми цаката по всички параграфи. А когато някой иска да те прецака, единственият сигурен начин да го прецакаш е като сам се прецакаш. И тъй, аз напуснах тъкмо в момента, когато се готвеха да ме уволнят.

ВЕСЕЛИ ПРАЗНИЦИ

Те са вредни. Дори опасни. Петък 13-ти е цвете в сравнение с тях. Те рязко разделят хората на такива с приятели и такива, които нямат даже добри познати. Да вземем мен например – появил съм се на този свят в последния ден от последния месец на годината, а е трябвало да се родя на първи или втори януари със следващия набор. Но моя ли е вината, че на 31 декември 1974-а брат ми се върнал вкъщи с пукната от ледена топка глава и когато майка го видяла на вратата, околоплодните й води изтекли в коридора? Едва успели да я откарат в болницата. Може би трябва да съм щастлив, че утробата й не е била достатъчно стегната, че не ме е стискала в хватката си като октопод – с други думи, че не съм се пръкнал в още по-неблагоприятна ситуация, защото да празнуваш рождения си ден веднага след Нова година е отегчително мероприятие. Чувстваш се някак... емоционално празен. Не потиснат, нито в еуфория, нито напрегнат, нито спокоен – просто като че частица от същността ти си е тръгнала предварително. И може би завинаги... Освен всичко, много от поканените си измислят удобен повод да не присъстват, понеже предната вечер са пили до откат, а ти си принуден да въртиш телефони като бесен, за да се заформи що-годе нормален купон, но обикновено осъмваш в оскъдната компания на непознати, които някой е довлякъл у вас от не знам си къде.
В желанието си да ликвидирам острата болезнена самота, която ме обземаше навръх Нова година, от най-ранна възраст си представях, че сияйните фойерверки, ронещите се над главите конфети, размаханият в ръцете бенгалски огън и дори химна по телевизията са поръчани в моя чест. Ефектът беше зашеметяващ! Друго е, когато личният ти повод съвпада с настроението на останалия свят, който покрай кани с вино, коледно дръвче, свински пържоли, баница с късмети, всекидневни страсти, сексуални спомени, много смях и малко горчивина си пожелава лишено от сътресения бъдеще. В такива мигове гостите, канени или не, събличат здравия разум и устремени да празнуват, забравят рожденика. На 31 декември преди полунощ те се отдават на своите блянове и, бидейки отдадени, изглеждат някак далеч от ежедневната мелница на живота.
Но да мина на своя разказ. Денят е Осми март, годината – 1982. Три реда първокласници, наредени като за снимка пред катедрата на учителката, рецитират стихчета и пеят песнички в чест на своите майки, баби и лели, които със замъглени от благородна влага очи ръкопляскат, насядали по чиновете. Ето ме и мен – третият отдясно по средата, зализан и изтупан в униформа на чавдарче, едва-едва сричам. Когато след рецитала майка ме поведе за ръка към къщи, изражението на лицето й ми се видя, как да кажа, особено. Дори не бих могъл да го опиша със запаса от понятия, които дотогава бях натрупал. Дълго вървяхме в мълчание. Навсякъде край нас свистяха гуми, кънтяха подметки, носеше се приглушена реч. Градът изглеждаше тревожен, сякаш се вслушваше в нещо, а на мен ми се струваше, че ей сега поради някаква неизвестна причина всички ще се разтичат и закрещят, обезумели от страх. Попитах майка какво й има, но тя така и не ми отговори. Само наведе леко глава и от очите й потекоха сълзи. Това нямо свидетелство за скръб трябва да е било нещо ново за мен, защото ми направи много силно впечатление, което и до сега не се е заличило и прави тази картина все тъй силна и жива в моята памет.
Същия ден малко преди два следобед от спирката на “тройката” в центъра (така викахме на рейса от Казанлък за близкото село Копринка и язовир “Г. Димитров”) се качват работници, повечето жени, тръгнали на банкет извън града. Автобусът постепенно се изпълва с хора, които се прибират вкъщи или отиват нанякъде за празника. Спирка след спирка прииждат пътници, оскъдното пространство постепенно се изпълва с нови и нови лица, разговори, миризми. Отвън се редят къщи, улици, съветски автомобили, дървета, а в далечината зад блоковете се виждат заснежени планини, пустеещи места, ниви.
На последната спирка преди жп прелеза между индустриалната зона и западният край на града се качват и група момчета от последните класове, прибират се на село след училище. Представям си как са нахълтали в претъпкания автобус, понесени от смях и гръмки възгласи, как са разбутали тълпата и са се тръшнали на последните седалки. Виждам снежинките пърхот по раменете на тъмносините им сака, окъселите униформи, надрасканите с химикал чанти и покаралият мъх по бузите. Чувам как гласовете им съвсем отчетливо изплуват сред неравноделния такт на двигателя и осъдителния ропот на останалите пътници, как на моменти се откроява по някоя дума: име, прякор, подвикване...
Малко преди това пазачката на прелеза, петдесет и две годишна жена, приема телефонограмата, че пътническият влак е тръгнал по разписание от съседната гара насам, но в същия момент на кантона пристига нейна колежка, за да й донесе подаръка за Осми март. Съобщава й, че трябва да доплати 30 стотинки, тъй като подаръкът, за който вече никой не се сеща какъв е бил, се оказал по-скъп от сумата, отпусната от профкомитета. Жената се заплесва, докато си търси портмонето, и забравя да спусне бариерите. Шофьорът на автобуса се подлъгва по вдигнатите бариери и по един самосвал, който без проблеми преминава през линията преди автобуса. От предните стъкла се вижда задницата на камиона, бронята е привързана с тел, гърнето гърми, мигачите едва ли работят. Всичко сякаш е нагласено, за да отвлича вниманието. Рейсът навлиза в прелеза бавно – с трийсетина километра, не повече. В последния миг шофьорът забелязва влака, настъпва газта и се опитва да избегне удара, изправяйки се цял върху педала…
Другото става като във филм. Все едно е изпипано и премерено, с всичките му там специални ефекти. Илюзията би била пълна, ако не са звуците. Те са по-страшни от гледката. Първо се разнася страхотен трясък, който прилича на изсипване на чакъл, последван от едно тътнещо “вруум”, което прониква във всички кътчета на мозъка. Земята потреперва като при земетресение. Няколкото стотици тона неуправляем метал потъват в тенекии и стъкло, които с хрущене и гнусен пукащ мокър звук си пробиват път през човешка плът, кости и пронизителни писъци. Навсякъде се разлетяват пръски кръв, стомашна течност, черва, ребра, зъби, мозък. Следват няколко секунди тишина.
Изтръгнати от унеса на ранния следобед, обитателите на съседните блокове изскачат по терасите. Пейзажът долу представлява поле на опустошението. Върху полегатият насип край прелеза се е изкатерил голям прашен автобус; задната му част напълно липсва, сякаш е отхапан от акула с чернилка по зъбите. Няколко електрически стълба са пометени, бариерите стърчат разкривени във въздуха. Хаосът е навсякъде, материализиран в купчини железа, гуми, автобусни седалки, ученически чанти с разпиляно около тях съдържание, обувки, отломки и стъкла, много изпотрошени стъкла. По изровената земя край автобуса лежат разхвърляни в безпорядък предмети и трупове – може би десет-единадесет, – пръснати по два, по три, по четири, а между тях се валят парчетии и боклуци. Едва ли има местенце, което не е обсипано с изпочупени неща. Голото пространство между блоковете прилича на кланица и в същото време на открит склад за отпадъци, ръждивочервен и черен, тук-там с петна зелена трева. Трябва да изразя стъписването, обзело очевидците на тази трагедия, взрива, светкавицата внезапни впечатления с поредица от думи, чието натрупване върху листа разваля самото пламване, острото единство на картината: бурените край релсите, мъртвото тяло, полегнало сред тях с огромна дупка в гърдите, раната и стърчащите от нея ребра, които в светлината на ранния следобед имат сребрист отблясък, розов от живота, неугаснал още в техните клетки, стенещият наблизо с отворен корем човек, бялото съцветие на червата му, напомнящи пипала на октопод в предсмъртни спазми, неволните асоциации с пробита парцалена кукла, чийто пълнеж е изхвръкнал навън. Краката на ранения са извърнати обратно. И двата са раздробени над коленете. Единият е съвсем откъснат, а другият се крепи само на сухожилията и на един къс от панталона. Откъснатият крак лежи в прахта, все още топъл, мускулите се свиват и гърчат като опашка на червей, насечен на части, но все пак жив. Няколко метра по-нататък се търкаля друг обезобразен труп. Главата на нещастника е раздробена на парчета. Не е останало нищо освен криво парче челюст и малко кървава кожа, където преди е бил вратът. Неволният свидетел изтръпва при мисълта, че никога няма да види лицето на този човек. А само преди секунди той е имал желания, цели, имал е детство, младост, мечти, имал е спомени.
И докато хърканията на агонизиращите жертви влудяват квартала, по-леко ранените пътници чупят стъклата и изскачат навън. Отвсякъде се стичат хора. Пристигат линейки, униформени милиционери. В този час обикновено на улицата няма никого, а сега не само децата са излезли. Под голите дървета стоят на групи и възрастни. Повечето от тях шепнат. Никой не може да повярва. Гледката е отвратителна, но и някак тайно възбуждаща. В такива моменти мозъкът изпитва перверзен глад за сетивност. Усещаш, че вместо да извърнеш поглед и да повърнеш, както изисква логиката, не можеш да отместиш очи. Отвратителните неща притеглят погледа с една особена сила и макар да си казваш “стига!”, накрая се улавяш, че почти ти харесва. Получава се онова едновременно мамещо и отблъскващо усещане, което – разбира се, съвсем метафорично казано – е дълбоко извратено. А деца в жадната за кръв тълпа имало много. Твърде много деца и жени – каквото и да означава това.
Мълвата за катастрофата се разнесла бързо. Раждат се страховити слухове – че е гръмнал оръжейният завод, че се е срутила язовирната стена и какво ли не. За по-малко от час градът заприличал на подпален кошер. Стотици хора хукнали към болницата, където били откарани труповете, за да търсят близките си. Военните се принудили да вдигнат под тревога цяло едно поделение и два кордона войници и милиционери обградили болницата, за да опазят реда. Най-страшното обаче настъпва, когато роднините трябва да разпознаят загиналите. Повечето били без документи за самоличност. По ирония на съдбата на женския празник жертвите са само мъже. Ето как един подарък за Осми март може да затрие тринайсет души. Тринайсет, забележете.
Но в тази трагедия май само фактите са истински. Останалото съчиних без да знам дали изобщо е било така както го разказвам. Но и в това не съм съвсем сигурен.
Едно обаче знам със сигурност. Ако някой ден нещата наистина се объркат и изтощената от язви, катаклизми, ледникови периоди, човешка глупост, женска злоба и неспирни кланета земя престане да се върти, слънцето почернее, небето се срути на парчета, хоризонтът бъде пометен, градовете се наводнят със сълзи, улиците се задръстят с мравки, мухите плъзнат навсякъде, осакатени, виещи от болка, разкъсани и унищожени, ако насред неизброимото множество бушуващи клади милиарди хора, изпити от глад, опустошени от болести, препитаващи се с корени, плъхове и кучета, дъвчещи трева, ядящи собствените си деца, покосят статуите, сринат паметниците, изкоренят дърветата, изсмучат уханието на земята, а океанът вулканична магма залее миналото и се отвори бездънната пропаст, планините се сгромолясат в огненото езеро и страшният пожар на сетния ден очисти с пламъците си света, ако целият скапан механизъм, който държи на крака световното равновесие, се разпадне и заедно с него планетата се смъкне с вулканични трусове до първоначална си орбита, а от надигащите се спирали на преизподнята се извие шепот на безброй гласове и вихърът от души бъде заклещен в мъртвия център на земята, и всички земни племена възридаят, и на всеки се въздаде според делата му, то сигурен съм, че това ще се случи, защото на тая дата пак ще има някакъв шибан празник.
Ай ше ги и в празниците!

20 декември 2008

КОФТИ ВРЪТКА

Не си спомням преди колко години се случи, дванайсет или тринайсет. Бях студент първи курс в Пловдив. Един петък следобед, както обикновено, взех от хазайката пари назаем за билет и тръгнах към гарата. Влакът беше композиран по-рано. Намерих свободно купе, настаних се до прозореца и се опънах на седалката. Докато гледах навън, ме обзе познато усещане. Стори ми се, че някой ме гледа. При това не как да е, а втренчено. Кондуктор? Обърнах се към коридора на вагона и видях мъжки силует зад стъклото на вратата. Беше с гръб към слънчевата светлина, плътна сянка обгръщаше лицето му, но контражурът на залеза докосваше отзад дълбоко хлътналите слепоочия на остригания череп и прозираше в огненочервено през ушите му. Мъжът дишаше на откоси, зад скулите му бе избила прясна влага. В ръцете си държеше неголям, опакован в амбалажна хартия и облепен с тиксо кашон. Полуизвърнат, побутна с лакът дръжката, вратата се плъзна някъде до средата и заяде. Той се промуши с рамото напред и, озъртайки се като човек, който не иска да бъде видян, докато извършва престъпление, попита дали ще му пазя кашона, ей сега се връщал. Тонът не търпеше възражение, думите прозвучаха не като молба, а като заповед. Поинтересувах се какво има вътре, но вместо конкретен отговор, мъжът обясни разсеяно, че ако дойдат ченгета, е нужно само да потвърдя, че тоя кашон е мой. Става ли? Не. Той попита защо, но без укор, като че ли се осведомяваше. Отблъсна ме враждебната му настъпателност. Явно беше от онзи тип хора, които нахълтват спокойно в живота ти и се оглеждат за нещо, което би им влязло в работа. Виж, казах, ако го оставиш тук, ще се преместя другаде. Не искам неприятности. Стараех се да звуча убедително. След кратко мълчание от устата му се изплъзна въздишка, последвана от двусрична, позната от стените на асансьорите дума.
В съседното купе го посрещна бодър старчески глас. Разговорът между двамата представляваше поредица от накъсани реплики. Личеше, че не се познават. Накрая се разбраха нещо, шепнеха, не чух точно какво. Напрегнах слух, долових отдалечаващи се стъпки. Някой тичаше към другия край на вагона. Последва шум от строполяване, викове, крясъци.
Пътниците излязоха от купетата и започнаха да разискват станалото, но нищо не можеше да се разбере от тези разисквания, защото всеки смяташе, че най-добре ще обясни на другия каква е работата и тъкмо поради това никой никого не слушаше. Излязох и аз, но не видях много. Гърбовете на ония, които се намираха в дъното на коридора, образуваха плътна преграда. Изневиделица някой се провикна, че нещо става долу на перона. В миг – тишина. Като лешояди, подушили мърша, всички наскачаха по прозорците. А отвън – две ченгета водеха оня тип с кашона. Кашонът беше изчезнал. Задържаният настояваше, че е станала грешка. Разправяше на висок глас как тръгнал да се качва на влака, но като разбрал, че това не е неговият влак, хукнал да слиза по стълбите, където без вина получил няколко удара с палка. Полицаите клатеха отрицателно глави, бяха го заклещили помежду си с онази хладна омраза, присъща на всички ченгета, докопали жертвата си – на всички ченгета, които тайно се надяват, че някога ще им се удаде шанс да отнемат нечий човешки живот в мазетата на полицията, – и злобата им растеше, опитаха да му сложат белезници, а оня се развика, че имал свидетели и че щял да ги съди. Тогава единият го пусна, а другият престана да му извива ръцете и се задоволи само да го хване под мишница. Помъкнаха го напред – запотен, със съдрана яка и разпасани дрехи, нещастникът буйстваше с дивото безумие на средновековен филмов звяр, когото са осъдили на смърт и водят към въжето. Погледът му търсеше спасение от прозорец на прозорец, от лице на лице, и когато очите ни се срещнаха, той ме позна. Все едно извади тесла и пирон, и ме закова с този пирон на стената. Изражението му бе толкова отчаяно, че напомняше един от ония безмълвни призиви, които ти отправя кучето, преди да му сложиш нашийника. Полицаите обаче видяха това, спряха и се обърнаха насам. Задържаният използва момента, отскубна се от тях, хукна към гарата и изчезна в навалицата.
Реших, че ще се спуснат след него, но вместо да го преследват, ченгетата вдигнаха радиостанциите и с ненужно патетичен, комично кодиран позив се заеха да привикват подкрепление, което да отцепи района. Огледах се нервно – никой не ми обръщаше внимание, но два или три прозореца по-нататък стоеше един мъж – възрастен мъж, слаб, с каскет, враждебен, и не откъсваше поглед от мен. Подушил опасността, сведох глава и се върнах на мястото си.
Случката предизвика закъснение от около двайсет минути. Едва когато влакът помръдна и бавно набра скорост, почувствах облекчение и разтреперан започнах да прехвърлям фактите.
Значи:
След като е разбрал, че не съм навит на комбина, беглецът е оставил кашона при стареца в съседното купе и е тръгнал да слиза, за да се качи от друг вагон, където да изчака, докато се успокоят нещата, да се върне по-късно и да си прибере плячката, но отвън се натриса на ченгетата, които го дебнат в засада, прави малко театър, обаче номерът не минава, и като вижда, че вече няма накъде, отвлича вниманието на полицаите, заглеждайки се в мен, а после се измъква по най-лесния начин.
Макар и невинен, в известна степен и аз бях замесен. Или поне си мислех така. В съзнанието ми ясно изплува образът на възрастния мъж в коридора. Свързах този образ със старческия глас от съседното купе и реших, че те принадлежат на един и същ човек. Излязох навън и предпазливо надникнах в купето. Беше празно. Върху решетките за багаж нямаше нищо. Погледнах под седалките – само прах и фасове. Не ме свърташе на едно място. Тръгнах из влака, обиколих го няколко пъти. От първото до последното купе. Нито един от пенсионерите, които видях, не носеше каскет, нито напомняше дори бегло на въпросния старец. Накрая проверих тоалетните. Без резултат. Нямах друг избор, освен да се примиря. Първоначалният порив да открия съучастника ме беше напуснал. Върнах се в купето и потънах в дълбоки размишления.
Защо тези неща винаги се случват на мен? Ако някой друг ми разкаже подобна история, няма да му повярвам. Изглежда целият ми живот е съставен от такива случки. Защо не съм от онези типове, дето си седят пред телевизора, зяпат футболни мачове и се вълнуват от резултатите? Защо? Защо, след като разбрах какво стана с кашона, не се намесих? Защо не извиках на полицаите? Защо не помогнах на арестувания?... Защото не ме интересува. Това е. Не ме интересува. Затворих си очите и толкова. Всички така правят… Затваряш си очите? И какво? Цял живот ли ще ги затваряш? И за какво са ти очите, ако цял живот ще ги затваряш? Защо човек се ражда с очи, след като трябва да ги затваря?... Стига си мислил за това!... Просто трябва да се успокоиш… Ела, изпуши една цигара… Нервите ти ще се отпуснат… Сега не ми се пуши! Стига!... Добре, недей тогава, но, между другото, трябва да знаеш, че не си първият, който е бил объркан, уплашен и дори отвратен от своето поведение. Съвсем не си единственият. Следваш линия на разсъждения, по която далеч преди теб са тръгвали други. За щастие някои от тях са записвали вълненията си… Всъщност, литературата не е нищо друго освен гласовете на хиляди и хиляди морални стереотипи от миналото. Призраци, които се опитват да намерят своето място между живите. Не искам да се заяждам, но човек още от училище го притискат разни призраци с техните морални стереотипи. Монолозите на Хамлет, Разколников, Прометей и другите. Всичко това се наслагва по теб като плоча от цимент. И ти се иска да се измъкнеш. Те са като тромави, глупави родители, отстояващи порядки и поведение, от които дори мъртвите ще настръхнат… Нима е твоя работа да оправяш света? Кой си ти, че да се месиш в хорските работи? Да помагаш на тоя или оня, или пък да вземаш страна? В такива ситуации каквото и да стори човек, все ще сбърка. Предпазливостта никога не е излишна, благоразумието винаги е по-добро от безразсъдния риск… Напротив! Истинският пич си проличава в ситуации като тази. Да знаеш какво си длъжен да направиш и да не го направиш е малодушие. И за това, разбира се, е виновен страхът с всичките му там последици, от нерешителността до пълната пасивност. Ти нямаш грам смелост. Ти си боклук. Боклук.
Погледнах ръцете си и се намръщих при вида на нежната им кожа. Мънички ръце, ръце, които биха подхождали повече на разглезено момиче. Какво изобщо можех да върша? Проблемът си беше мой. Негоден, смотан, безсилен – ето какво бях аз. Седях, потопен в дълбоко самонаблюдение, както често се случва с героите от модерните романи. И като тях си задавах безсмислени въпроси, замислях се върху несъществуващи проблеми, съмнявах се във всичко, дори във собственото си съществувание, защото мисълта на модерния герой не води на никъде.
Последва празнота, дълга празнота, стори ми се, по време на която напълно бях изключил. Мина ли кондуктор – нямам спомен. Вероятно – да. Винаги го правят.
Влакът постепенно се изпълни с хора, които се прибираха от работа или заминаваха нанякъде за почивните дни. Разговорите в купето достигаха до ушите ми като от много далеч. Възприемах всичко, без да усещам нищо. Изобщо носех се през света така, сякаш нито той има нещо общо с мен, нито аз – с него. Седях, разяждан от съмнения, губех се в догадки, но колкото и да напрягах мозъка си, не можех да отгатна какво се криеше в оня кашон. Фалшиви банкноти? Оръжие? Дрога? Едва ли.
Пристигнах. Смрачаваше се. Хората на рояци се изсипваха от влака, блъскаха се в мен, заобикаляха ме, бързаха към домовете си. Не бях изминал и няколко метра, когато в навалицата отпред се открои леко прегърбен силует. Вървеше встрани от светлината на лампите с малък кашон под мишницата. Телосложението му ми се стори познато, каскетът – също. Застинах изумен. Старецът явно се бе покрил някъде във влака и сега се измъкваше с чуждата собственост! Казах си – това е моментът. Сега или никога. Не трябва да бъда страхлив, трябва да действам! Кураж. Няма какво да губя. Настигнах го, хвърлих се отгоре му и го повалих на земята. Той изпищя. Хората наоколо отскочиха встрани, разнесоха се уплашени викове. А сега какво? Не знаех какво да направя, а трябваше да се предприеме нещо и трябваше да го предприема именно аз. В качеството си на единствен свидетел. Подадох му ръка да стане, но вместо да я поеме, дъртакът се изви като куче и впи зъби в дланта ми. Изкрещях от болка и го ритнах в стомаха. Той изстена и се претърколи. Продължих да го ритам. Не можех да спра. Дотолкова бях побеснял, че ми идеше да го убия.
И тъкмо да го сторя, когато две огромни, обрасли с твърди къдрави косми ръце ме сграбчиха през гърдите. Извърнах се през рамо – мярнах тялото на някакъв мъж, облечен в мръсна синя куртка и панталони, издути на коленете. Железничар? Стрелочник? Случаен човек? Така и не разбрах. Ударих го с пета в слабините. Нищо не се получи. Той беше изрод. Половите му органи бяха някъде другаде, може би в една от подмишничните му ями. Докато опитвах да се откопча от оковите на неговата кофти прегръдка, около нас се насъбра народ. Гледаха ни от разстояние, на няколко пъти се наложи да отстъпят встрани, преди да бъда омаломощен и да престана да се съпротивлявам.
После всичко се разви много бързо. Вой на полицейска сирена заля гарата, зад тълпата изскърцаха спирачки. Все още приемах всичко като пърформанс – някой го беше организирал толкова зловещо само и само да ме уплаши. Редувах на ум shit и fuck на равни интервали, като в почивката между двете слагах и по едно “ебаси” за по-голяма достоверност. Това мъничко провинение в спретнатото полицейско досиенце би придало очарователен оттенък на СV-то ми. Представих си се, кръстосал крака пред секретарката в приемната на евентуалния ми работодател: “По онова време имах леко анархистични настроения, а и исках да опитам от всичко. Знаете, всички сме минали по този път”. Тук леко се навеждам напред и й спирам часовника с чара си…
Ченгетата изхвръкнаха от патрулката като мухи от лайно, улучено с камък. Първо двама сержанти – сериозни на вид момчета с обичайните отегчени физиономии, под обичайните шапки с козирки. А след тях и един капитан, тежка категория, с кобур, препасан ниско на кръста. Тримата разбутаха кръга, той се разтвори и въздухът над тълпата се насити с окуражителен ропот и спонтанни одобрителни възгласи. Капитанът излезе начело, все едно бе герой от комикс, блестящ космически отмъстител, мрачен, опасен и глупав. Погледна стареца и приклекна до него. Хайде сега, отдръпнете се назад! Видя ли някой как стана това?
До този момент никой не се сещаше за стареца, който лежеше проснат върху мръсната, прашна земя. Изведнъж настана пълна бъркотия. Всички наоколо – близо петдесет човека, се изсипаха отгоре му със съвети как да бъде спасен. Някой почна да вика: “Ше умре човека бе, ше умре!” Тълпата се разтърча, един отиде за вода, друг да вика линейка, а останалите продължиха да дават наставления. Дъртакът приличаше на мъртвец – както си беше овъргалян по гръб с отворени очи и палто, усукано под тялото при падането. Дожаля ми за клетия старец.
В това време капитанът успя да разпита от упор един след друг няколко души. Заради врявата не се чуваше добре какво му говорят, но се досещах, че става въпрос за мене. Видях как ченгето се обърна и ме изгледа. Един поглед му бе достатъчен, за да се ориентира в ситуацията. Все още бях в обятията на мъжагата с изпоцапаните дочени дрехи. Някаква миризма се носеше от него. Нещо като мазут. Не съм сигурен. Усетих как хватката му охлабва.
Капитанът тежко измуча на подчинените си и те, не че застанаха мирно, но видимо се изпънаха. Имаха вид на пъргави слуги, винаги готови да угодят на господаря си. Единият сержант натисна ръката ми в лакътя със здрав захват, а другият откачи от колана си чифт белезници, изви китките ми зад гърба и щракна халките. Като в добре репетиран сценарий двамата действаха, нямаше нужда да им се обяснява. Явно често се упражняваха. Първо бият, помислих си, после питат, после забравят и пак питат. Бият.
Въпреки това, понечих да се съпротивлявам. Спокойно, каза ми капитанът, или ще те направя инвалид! Помислих си да извикам: “Ей, тоя иска да ме убие!” Но се страхувах, че ако го направя, ще ме убие на момента. Козирката на фуражката му хвърляше лека сянка над очите. Лицето му не беше безизразно или празно. То просто отсъстваше. Единственото нещо, което си спомням от това лице е, че над него имаше фуражка. Приближи се с отпуснатата приведена стойка на борец. Приличаше на човек, който може да обере банка сам – дори и в тези дрехи.
– Къв си ти? С кво се занимаваш?
И ме заоглежда като риба червей. Взимаше ми мярка с поглед. Казах:
– Студент съм. В Пловдив.
– Аааа, професор значи!...
Приготвих се за неизбежните подигравки. Нямаше начин да се избегне тази част.
– Документ за самоличност имаш ли? Паспорт? Шофьорска книжка?
– Имам, разбира се. Паспорт.
Ръцете ми бяха заключени. Казах му в кой джоб на якето ми се намира. Полицаят го измъкна, хвърли му бегъл поглед, повъртя го между пръстите си и на свой ред го пъхна в джоба на панталона си.
– Откъде си ти?
– В паспорта пише.
Капитанът, до този момент сдържан, неочаквано се ядоса:
– Ти на мъж ли ми се правиш, а? На мъж ли!?!
Единият сержант ме сграбчи за ръкава. Пръстите му се впиха в рамото ми и аз едва издържах да не извикам или дори да не изкрещя. – Отговаряй, като те питат! – Сержантът още веднъж стисна рамото ми и отново ме прониза болка.
– Оттук съм. От Казанлък.
– От града или от селата?
Капитанът леко се захили. Тази усмивка май му беше единствената. Изглежда му беше забавно. Изпитах слабо съжаление към него.
– Има ли значение?
– Виж какво, професоре, няма ти да определяш кое има значение и кое не! Това аз го решавам! Я да чуем сега какво имаш да ни кажеш?
Не ми хареса начинът, по който го каза, та отвърнах:
– И без това ще трябва да разправям всичко на следователите. Не ми се повтаря.
– Ще повториш и ще потретиш, ако ние ти кажем! Какъв е случаят?...
На това място острият вой сирена отново съсече въздуха. Сега звукът беше някак по-пронизителен, по-истеричен, кръгът се разкъса за не знам си кой път и в средата нахълтаха двама души, мъж и жена в бели манти. Те поговориха възбудено с капитана, после взеха да питат зяпачите, зяпачите се втурнаха да обясняват един през друг, но над всички се извиси гласът на жената в бяло. Като скочи тая жена, като запретна манта, разбута народа, заповяда да поставят дядото на носилка, разтвори челюстите му с ръце, бръкна в устата и му извади езика. Зениците на стареца се фокусираха и станаха колкото две сачми – само дето си останаха невиждащи. А жената крещеше на хората да не се надвесват над него, за да му оставят въздух да диша. И почна да му прави изкуствено дишане. Както се беше сгърчил, старецът отпусна жили – като човек, който се връща към живота. Или пък вече си е отишъл.
Май само на мен обаче всичко това ми изглеждаше смешно. Тълпата наоколо, заканително гъста, очаквателно мълчалива, навъсена и неподвижна, плахо шаваше – задните се мушеха отпред, предните неволно се отместваха, неспокойно и боязливо надничаха и изчезваха лица, мъжки и женски, стари и млади – различни, но излъчващи еднаква оскърбителна загриженост – случайно да не изпуснат нещо, да задоволят любопитството си. Капитанът и колегите му сигурно бяха свикнали с това внимание, но аз усещах как десетки очи ме опипват – приятна физиономия, “добро момче”, американски тип, с поизрастнала, ниско остригана коса, достатъчно нормален – но убиец! И колкото по-безпомощен бях, толкова по-опасен навярно изглеждах на тълпата – че как иначе е претрепал тоя дядка и защо полицията ще го стиска за лакътя?
– Здравата е пребит, но е жив – това бе диагнозата, която постави жената в бяло, миг преди да скочи отново на крака.
Старецът все още дишаше. Двама мъже, санитарят и вмирисаният на мазут, предпазливо го вдигнаха, за да го настанят в линейката. Старецът обаче внезапно се надигна от носилката и сграбчи ръкава на човека с мантата. Очите му се разшириха и се втренчиха в него.
– Полицай… – прошепна с изкривени от болка черти.
– Да, да – отвърна санитарят. – Спокойно. Тук са.
Капитанът се приближи до ранения. Той заплака с глас:
– Удари ме... Главата ми… Искаше да ме окраде… Колетът… Умирам… Нали ще ми върнете колета?… Къде е?… Върнете ми го…
Капитанът разбута топлата, влажна човешка маса и се наведе. Там беше. В краката им. Все още здрав и неразопакован. За момент си помислих, че пак е изчезнал. Тежко на автор, който пише в страна, в която всеки краде от всеки.
Старецът протегна суха ръка без месо по нея, дълга, тънка, като ела с окастрени клони, но капитанът не му го подаде, а го остави отстрани до носилката и внимателно сложи върху него каскета му, който при схватката беше отхвръкнал на около метър встрани.
За моя изненада, доколкото успях да видя, на кашона наистина имаше залепено бяло етикетче, попълнено с химикал на ръка, и пощенско клеймо върху него. Не може да бъде! Две-три секунди гледах като втрещен и не вярвах на очите си. Загадъчна работа… Какво означаваше всичко това, трябваше да ми каже някой друг.
– С този влак ли пристигна? – чух да пита капитанът.
Главата на стареца се люшна отляво-надясно. Очите му отново се бяха затворили. Няколко пъти дълбоко и болезнено си пое дъх.
– Дойдох на гарата… – промълви. – Да си получа колета… Ох, главата ми… Не съм се качвал на никакъв влак… Ох, ще умра…
И взе да издава едни гъргорещи гърлени звуци – хррру, ххххра, ххрро, – а от му уста излизаше само бу-хууу, бу-хуу…
Тогава жената с бялата манта каза на полицая:
– Слушайте, трябва да го откараме в Бърза помощ! Иначе ще умре на място…
И линейката потегли. Изпрати я недоверчивият, леко разочарован поглед на тълпата. След кратко затишие, всички осъзнаха, че никой не е умрял, и нещастната сийрджийска глутница малко по малко започна да се разформирова.
Главното ченге се извърна към мен, извади паспорта ми от джоба си и нареди на единия от двамата си подчинени:
– Иди до колата и провери по радиото дали тоя не е пуснат за издирване! Кажи им, че данните за него ми трябват колкото се може по-бързо. И да не забравят да проверят дали отговаря на някое от описанията в нашата картотека.
Гласът му бе висок и носов, създаден за разговори на разстояния. Сержантът изслуша инструкциите и тръгна към колата.
– И какво е обвинението? – попитах.
Капитанът отговори веднага, сякаш дълго беше мислил за това и само чакаше да го каже:
– Две са. Опит за грабеж и оказване на съпротива при арест. Сега ще те задържим, докато разберем не те ли търсят някъде.
– Централа, централа – чух да повтаря сержанта в микрофона на радиостанцията.
Дежурният отговори бързо, с глас, пукащ от статично електричество. Думите му отекваха в съзнанието ми. Представих си се паднал на пода в килия, потънал в кръв, а ченгетата ме ритаха и налагаха с гумени палки. Работата ставаше дебела и за първи път всичко взе да изглежда истина. Бях загазил. Щеше да бъде ужасно неприятно, и то не само за мен. Представях си колко тежко ще бъде на нашите.
– Какво ще кажете, ако първо ви разкажа кое как беше? – попитах.
Капитанът въздъхна:
– О.К., професоре! Дай да чуем. Но по-набързо! Не ставам много за слушател.
И аз му разказах. Не скрих нищо. С две думи, пълни признания. Слушаше с точно толкова интерес, колкото да ме накара да не спра да говоря.
– Така стоят нещата – казах накрая.
Капитанът изглеждаше изненадан. Устните му се разтвориха, а веждите се повдигнаха. После се намръщи. Така правят повечето хора, когато са изненадани – или искат да изглеждат такива.
– Какво си намислил, професоре? – попита. – Да ме занасяш ли?
Как ми се искаше да престане да ме нарича непрекъснато “професоре”. Очевидно му доставяше удоволствие да повтаря думата.
– Защо ми разказваш всичко това? – продължи. – Да не би да намекваш, че има някаква връзка между двата случая?
– Връзката не е само една. Първата е откраднатия кашон, който старецът си присвои, втората съм аз. Дали има друга връзка, не знам, но реших, че е по-добре да спомена всичко това.
– А какво общо има колетът на стареца с цялата тая работа? Човекът е дошъл на гарата да си го вземе. И изобщо не е бил в този влак. Какво ще кажеш за това?
Този обрат на нещата никак не ми харесваше. Цялата работа беше тъпа до немай-къде. В ума ми проблесна едно много смущаващо подозрение: Ами ако този старец не е онзи старец? Ами ако той наистина е дошъл за колета си, а аз, нападайки го в гръб, съм се припознал? А другият е слязъл на някоя гара по пътя?... Мислех, ровех се в ума си, мъчех се да анализирам ситуацията спокойно, логично. А мислите ми се движеха с някаква мудна боязливост, сякаш ги следяха жестоки, садистични очи. Всичко започваше да съвпада твърде много. Сцената от Пловдивската гара се повтаряше и повтаряше с дребни вариации. На ченгетата им трябваше изкупителна жерва. За тях аз бях онзи крадец или, с други думи, той вече беше човекът, който носи моето име. Следобеда, вечерта, утрешния ден, всичко ми се струваше като на кино. А аз – малко нервен, но мъчейки се отчаяно да бъда спокоен, изпълнявах главната роля.
Тогава ми просветна! Какъв загубен глупак бях! Реших загадката изведнъж:
– Колетите не се получават на гарата, а в пощата! Дъртакът излъга! А вие просто трябваше да му приберете кашона като веществено доказателство!
По лицето на полицая се надигна вълна от бръчки, тя повдигна веждите, пропълзя по челото и се изгуби някъде под сянката на козирката.
– И какво ще прави този колет чак тук на гарата?
Забележителен въпрос! Зачудих се какво ли е употребявал вместо мозък цял живот.
– Колетите, господин полицай, се транспортират по влака! В първия вагон, който обикновено е товарен. Така че оня на гарата в Пловдив сигурно е свил един колет от товарния вагон, а след като избяга, направо го подари на тоя дядка!
Полицаят не отговори, аз също мълчах. Исках да му оставя време, за да размисли.
– И какво имаше в колета? – попита.
Казах, че не ми е известно.
– М-даа… – проточи той. – А трябваше ли да го нападаш?
Тонът му не остави съмнение, че за мое добро е желателно причината да бъде много уважителна.
– Да – казах тихо. – Предполагам, че трябваше. Вижте, не се гордея. Не се и срамувам. Не исках нищо друго освен справедливост.
– И този, едрият мъжага, те спря да не го убиеш?
Аз не отговорих. Какъв беше смисълът?
– И кой бил крадецът, викаш?
– Не го познавам.
– В твой интерес е да знаеш! За пръв път ли го виждаш?
– Точно така.
– Разговаря ли с него?
– Разменихме две-три думи.
– Значи си разговарял с него? – и той се замисли дълбоко, което не вещаеше нищо добро.
А като помълча, добави:
– Яснооо, имаме си работа с организирана банда! Добре ще го намерим!
И се провикна към колата:
– Сержант, свързаха ли те с колегите в Пловдив? Провери ли какво става там?
– Проверих. Нищо за съжаление, шефе.
– А този тук регистриран ли е някъде?
– И това проверих, шефе. Нищо, съжалявам.
Шефът задържа очите си върху мен в продължение на няколко мъчителни секунди.
– Доникъде няма да стигнем с теб – каза.
Започна да му омръзва. За него случаят беше приключен.
– Не мисля, че има кой знае какво в твоята версия. Искам да кажа, нещо, за което да се хванеш. Следователите няма дори да те изслушат. Затова ти още сега ще ми обясниш защо го направи! Айде, давай!
На мен също взе да ми писва. Отговорих му тихо, но с такъв глас, който подсказваше, че други са казали това преди мене:
– Господин полицай, сам знаете, че повечето хора си остават честни, защото никога не са имали шанс да бъдат други. Мизерстват на тъмно и студено в някое тясно стайче, четири на четири, и си мислят, че имат свой собствен начин на живот. Най-лесно е да си беден, псуващ, недоволен, но на всяка цена, ако може, да не пристъпваш закона. В огорчението си много пъти търся причини да съдя тъй наречените “честни хора”, за да осъдя още по-добре самия себе си. Защото и аз съм същия като тях в много отношения. Дълго време си мислех, че съм различен, но с годините разбрах, че не съм по-добър, че дори съм малко по-лош, защото виждах по-ясно от тях и същевременно бях безсилен да променя живота си. Човек получава това, което иска, само когато се осмели да си го вземе. Независимо от цената. Да бъдеш ли не, е въпрос, който тормози и мене. Ето защо още във влака ме обсеби желанието да разбера дали мога да бъда като онзи пич, който е имал смелостта да гепи отнякъде кашона, или съм по-страхлив дори и от крадливия старец. Аз поисках да се осмеля и го направих! Поисках само да се осмеля… Но не за да взема кашона… Или колета, както го наричате вие. Нападнах дядката, заради себе си, само заради себе си. А дали в “колета” е имало антики, стари вестници или капачки за буркани – това хич не ми пука! Аз друго исках да разбера – ще мога ли да се осмеля или няма да мога. Трепереща твар ли съм аз, или имам право...
Да си гениален е супер трудно. Защо, мамка му, винаги се намира някой, който е казал нещо по-рано и по-гениално от теб? Може би защото мислите, които могат да сграбчат човек на тази земя, са твърде ограничени на брой. Или просто поради нещастието, че не ти си Адам, който раздава имена на нещата.
Докато цитирах по памет Шекспир и Достоевски, капитанът ме гледаше, както се гледа луд. Накрая махна на единия сержант да приближи, наведе се напред и му прошушна нещо на ухо. Стори ми се, че го пита дали съм с всичкия си. Очевидно, получил потвърждение, че не съм, той ме прикова с поглед и каза:
– Изпя ли си песента? Изслушах те. Сега, нека ти кажа АЗ на ТЕБ, че тия приказки, дето ги говориш, са пълни глупости! Опиши ми своя съучастник, ако изобщо има такъв, и да свършваме!
Описах му го. Но не както го видях на вратата на купето – с остриган до голо череп, изпъкнали надочни дъги и челюсти. Имаше типичната за престъпника лицева морфология. Описах го такъв, какъвто го бях изфабрикувал в представите си – уморен, самотен, готин. Преследваният неизменно придобива някаква особена красота в очите на другите – или поне така твърди Кафка в “Процесът”. И когато повиках в съзнанието си образа на беглеца, наистина бях готов да се закълна, че старият Франц е бил прав. Сега той изглеждаше много по-добре от онзи досадник във влака. Беше мъжествен, с играеща на устните презрителна усмивка. Направо красив.
– Какво е станало с този човек – казах, – не знам. Какво ще стане с него, също не знам. Знам само едно. Убеден съм, че е на свобода. И ще продължава да бъде. Тормози ме само едно: ако бях се осмелил от самото начало да взема кашона при мене – щеше ли всичко дотук да се развие по друг начин? Щеше ли?...
И замълчах, за да видя какъв ефект ще предизвикат думите ми.
– Значи си искал да му помогнеш? Абе, келеш загубен, ти мене за канарче ли ме имаш!?! Тоя юмрук виждаш ли го!?! Ей сега ще ти го натикам в гърлото. Вече два пъти те предупредих. Трети път няма да има!
И аз не издържах.
– Исках, мамка ти – извиках, – и ченге! Исках, ама не ставам! За тая работа трябва дупе, ама не посрано като моето и твоето, разбра ли бе, ченге с ченге просто!?!
– Аааа, не така, приятелю – каза той мнооого мазно. – Така вече не се приказва…
Бам! И през левия ми крак сякаш премина ток. Той се огъна под мен, изпитах непоносима болка и чух, че извиках. Капитанът направи второ мълниеносно движение, което по-скоро усетих, отколкото видях. Този път гумената палка ме улучи зад лявото ухо. Ударът беше нанесен с много тежест и човекът, който го нанесе, имаше доста голям опит. Като не можех да смекча падането си с ръце заради белезниците, загубих равновесие, залитнах напред и се строполих на рамо. Другите две ченгета ме поеха под мишниците и ме повлякоха към полицейската кола. Хвърлиха ме на задната седалка и седнаха от дветете ми срани. Капитанът настъпи здраво газта, гумите изквичаха, сирената запищя. По пътя към полицията полека се съвзех и опитах здравината на белезниците. Бяха твърде стегнати. Мисълта, че ще прекарам следващото денонощие в ареста, предизвика скрит изблик на отчаяние. Наведох се напред, затворих очи и опрях чело в облегалката на шофьора.
Не зная колко време съм останал така. Опомних се в стая си. Беше нощ, а аз седях на стола си, опрял чело в ръба на бюрото. Пепелникът ми преливаше от фасове, от екранът на компютъра ме гледаше текст. Полека се надигнах и започнах да чета. Бях казал, че съм тръгнал да търся кашона по купетата, и, разкъсван от противоречия, съм се озовал в ръцете на полицията. Не беше съвсем така. Реално всичко приключи със слизането ми от влака. Или почти. Оттам – нататък импровизирах. След гарата се прибрах вкъщи, запретнах ръкави над клавиатурата и дадох воля на разюзданата си фантазия. Нали затова ние, по-слабите, се заиграваме с думите – за да пренапишем собствената си биография. Казах още, че, понесъл ореола на саможертвата в името на справедливостта, се нагърбих с чужд грях и, благодарение на усуканите си доводи, нападнах едно беззащитно старче, което пак не е вярно. Вместо това съчиних разказ. Нещо като компенсация. Когато всички извинения пред самия себе си отпадат, на един незавършен мъж не му остава нищо друго, освен да се завърши на белия лист.