ВЕСЕЛИ ПРАЗНИЦИ

Те са вредни. Дори опасни. Петък 13-ти е цвете в сравнение с тях. Те рязко разделят хората на такива с приятели и такива, които нямат даже добри познати. Да вземем мен например – появил съм се на този свят в последния ден от последния месец на годината, а е трябвало да се родя на първи или втори януари със следващия набор. Но моя ли е вината, че на 31 декември 1974-а брат ми се върнал вкъщи с пукната от ледена топка глава и когато майка го видяла на вратата, околоплодните й води изтекли в коридора? Едва успели да я откарат в болницата. Може би трябва да съм щастлив, че утробата й не е била достатъчно стегната, че не ме е стискала в хватката си като октопод – с други думи, че не съм се пръкнал в още по-неблагоприятна ситуация, защото да празнуваш рождения си ден веднага след Нова година е отегчително мероприятие. Чувстваш се някак... емоционално празен. Не потиснат, нито в еуфория, нито напрегнат, нито спокоен – просто като че частица от същността ти си е тръгнала предварително. И може би завинаги... Освен всичко, много от поканените си измислят удобен повод да не присъстват, понеже предната вечер са пили до откат, а ти си принуден да въртиш телефони като бесен, за да се заформи що-годе нормален купон, но обикновено осъмваш в оскъдната компания на непознати, които някой е довлякъл у вас от не знам си къде.
В желанието си да ликвидирам острата болезнена самота, която ме обземаше навръх Нова година, от най-ранна възраст си представях, че сияйните фойерверки, ронещите се над главите конфети, размаханият в ръцете бенгалски огън и дори химна по телевизията са поръчани в моя чест. Ефектът беше зашеметяващ! Друго е, когато личният ти повод съвпада с настроението на останалия свят, който покрай кани с вино, коледно дръвче, свински пържоли, баница с късмети, всекидневни страсти, сексуални спомени, много смях и малко горчивина си пожелава лишено от сътресения бъдеще. В такива мигове гостите, канени или не, събличат здравия разум и устремени да празнуват, забравят рожденика. На 31 декември преди полунощ те се отдават на своите блянове и, бидейки отдадени, изглеждат някак далеч от ежедневната мелница на живота.
Но да мина на своя разказ. Денят е Осми март, годината – 1982. Три реда първокласници, наредени като за снимка пред катедрата на учителката, рецитират стихчета и пеят песнички в чест на своите майки, баби и лели, които със замъглени от благородна влага очи ръкопляскат, насядали по чиновете. Ето ме и мен – третият отдясно по средата, зализан и изтупан в униформа на чавдарче, едва-едва сричам. Когато след рецитала майка ме поведе за ръка към къщи, изражението на лицето й ми се видя, как да кажа, особено. Дори не бих могъл да го опиша със запаса от понятия, които дотогава бях натрупал. Дълго вървяхме в мълчание. Навсякъде край нас свистяха гуми, кънтяха подметки, носеше се приглушена реч. Градът изглеждаше тревожен, сякаш се вслушваше в нещо, а на мен ми се струваше, че ей сега поради някаква неизвестна причина всички ще се разтичат и закрещят, обезумели от страх. Попитах майка какво й има, но тя така и не ми отговори. Само наведе леко глава и от очите й потекоха сълзи. Това нямо свидетелство за скръб трябва да е било нещо ново за мен, защото ми направи много силно впечатление, което и до сега не се е заличило и прави тази картина все тъй силна и жива в моята памет.
Същия ден малко преди два следобед от спирката на “тройката” в центъра (така викахме на рейса от Казанлък за близкото село Копринка и язовир “Г. Димитров”) се качват работници, повечето жени, тръгнали на банкет извън града. Автобусът постепенно се изпълва с хора, които се прибират вкъщи или отиват нанякъде за празника. Спирка след спирка прииждат пътници, оскъдното пространство постепенно се изпълва с нови и нови лица, разговори, миризми. Отвън се редят къщи, улици, съветски автомобили, дървета, а в далечината зад блоковете се виждат заснежени планини, пустеещи места, ниви.
На последната спирка преди жп прелеза между индустриалната зона и западният край на града се качват и група момчета от последните класове, прибират се на село след училище. Представям си как са нахълтали в претъпкания автобус, понесени от смях и гръмки възгласи, как са разбутали тълпата и са се тръшнали на последните седалки. Виждам снежинките пърхот по раменете на тъмносините им сака, окъселите униформи, надрасканите с химикал чанти и покаралият мъх по бузите. Чувам как гласовете им съвсем отчетливо изплуват сред неравноделния такт на двигателя и осъдителния ропот на останалите пътници, как на моменти се откроява по някоя дума: име, прякор, подвикване...
Малко преди това пазачката на прелеза, петдесет и две годишна жена, приема телефонограмата, че пътническият влак е тръгнал по разписание от съседната гара насам, но в същия момент на кантона пристига нейна колежка, за да й донесе подаръка за Осми март. Съобщава й, че трябва да доплати 30 стотинки, тъй като подаръкът, за който вече никой не се сеща какъв е бил, се оказал по-скъп от сумата, отпусната от профкомитета. Жената се заплесва, докато си търси портмонето, и забравя да спусне бариерите. Шофьорът на автобуса се подлъгва по вдигнатите бариери и по един самосвал, който без проблеми преминава през линията преди автобуса. От предните стъкла се вижда задницата на камиона, бронята е привързана с тел, гърнето гърми, мигачите едва ли работят. Всичко сякаш е нагласено, за да отвлича вниманието. Рейсът навлиза в прелеза бавно – с трийсетина километра, не повече. В последния миг шофьорът забелязва влака, настъпва газта и се опитва да избегне удара, изправяйки се цял върху педала…
Другото става като във филм. Все едно е изпипано и премерено, с всичките му там специални ефекти. Илюзията би била пълна, ако не са звуците. Те са по-страшни от гледката. Първо се разнася страхотен трясък, който прилича на изсипване на чакъл, последван от едно тътнещо “вруум”, което прониква във всички кътчета на мозъка. Земята потреперва като при земетресение. Няколкото стотици тона неуправляем метал потъват в тенекии и стъкло, които с хрущене и гнусен пукащ мокър звук си пробиват път през човешка плът, кости и пронизителни писъци. Навсякъде се разлетяват пръски кръв, стомашна течност, черва, ребра, зъби, мозък. Следват няколко секунди тишина.
Изтръгнати от унеса на ранния следобед, обитателите на съседните блокове изскачат по терасите. Пейзажът долу представлява поле на опустошението. Върху полегатият насип край прелеза се е изкатерил голям прашен автобус; задната му част напълно липсва, сякаш е отхапан от акула с чернилка по зъбите. Няколко електрически стълба са пометени, бариерите стърчат разкривени във въздуха. Хаосът е навсякъде, материализиран в купчини железа, гуми, автобусни седалки, ученически чанти с разпиляно около тях съдържание, обувки, отломки и стъкла, много изпотрошени стъкла. По изровената земя край автобуса лежат разхвърляни в безпорядък предмети и трупове – може би десет-единадесет, – пръснати по два, по три, по четири, а между тях се валят парчетии и боклуци. Едва ли има местенце, което не е обсипано с изпочупени неща. Голото пространство между блоковете прилича на кланица и в същото време на открит склад за отпадъци, ръждивочервен и черен, тук-там с петна зелена трева. Трябва да изразя стъписването, обзело очевидците на тази трагедия, взрива, светкавицата внезапни впечатления с поредица от думи, чието натрупване върху листа разваля самото пламване, острото единство на картината: бурените край релсите, мъртвото тяло, полегнало сред тях с огромна дупка в гърдите, раната и стърчащите от нея ребра, които в светлината на ранния следобед имат сребрист отблясък, розов от живота, неугаснал още в техните клетки, стенещият наблизо с отворен корем човек, бялото съцветие на червата му, напомнящи пипала на октопод в предсмъртни спазми, неволните асоциации с пробита парцалена кукла, чийто пълнеж е изхвръкнал навън. Краката на ранения са извърнати обратно. И двата са раздробени над коленете. Единият е съвсем откъснат, а другият се крепи само на сухожилията и на един къс от панталона. Откъснатият крак лежи в прахта, все още топъл, мускулите се свиват и гърчат като опашка на червей, насечен на части, но все пак жив. Няколко метра по-нататък се търкаля друг обезобразен труп. Главата на нещастника е раздробена на парчета. Не е останало нищо освен криво парче челюст и малко кървава кожа, където преди е бил вратът. Неволният свидетел изтръпва при мисълта, че никога няма да види лицето на този човек. А само преди секунди той е имал желания, цели, имал е детство, младост, мечти, имал е спомени.
И докато хърканията на агонизиращите жертви влудяват квартала, по-леко ранените пътници чупят стъклата и изскачат навън. Отвсякъде се стичат хора. Пристигат линейки, униформени милиционери. В този час обикновено на улицата няма никого, а сега не само децата са излезли. Под голите дървета стоят на групи и възрастни. Повечето от тях шепнат. Никой не може да повярва. Гледката е отвратителна, но и някак тайно възбуждаща. В такива моменти мозъкът изпитва перверзен глад за сетивност. Усещаш, че вместо да извърнеш поглед и да повърнеш, както изисква логиката, не можеш да отместиш очи. Отвратителните неща притеглят погледа с една особена сила и макар да си казваш “стига!”, накрая се улавяш, че почти ти харесва. Получава се онова едновременно мамещо и отблъскващо усещане, което – разбира се, съвсем метафорично казано – е дълбоко извратено. А деца в жадната за кръв тълпа имало много. Твърде много деца и жени – каквото и да означава това.
Мълвата за катастрофата се разнесла бързо. Раждат се страховити слухове – че е гръмнал оръжейният завод, че се е срутила язовирната стена и какво ли не. За по-малко от час градът заприличал на подпален кошер. Стотици хора хукнали към болницата, където били откарани труповете, за да търсят близките си. Военните се принудили да вдигнат под тревога цяло едно поделение и два кордона войници и милиционери обградили болницата, за да опазят реда. Най-страшното обаче настъпва, когато роднините трябва да разпознаят загиналите. Повечето били без документи за самоличност. По ирония на съдбата на женския празник жертвите са само мъже. Ето как един подарък за Осми март може да затрие тринайсет души. Тринайсет, забележете.
Но в тази трагедия май само фактите са истински. Останалото съчиних без да знам дали изобщо е било така както го разказвам. Но и в това не съм съвсем сигурен.
Едно обаче знам със сигурност. Ако някой ден нещата наистина се объркат и изтощената от язви, катаклизми, ледникови периоди, човешка глупост, женска злоба и неспирни кланета земя престане да се върти, слънцето почернее, небето се срути на парчета, хоризонтът бъде пометен, градовете се наводнят със сълзи, улиците се задръстят с мравки, мухите плъзнат навсякъде, осакатени, виещи от болка, разкъсани и унищожени, ако насред неизброимото множество бушуващи клади милиарди хора, изпити от глад, опустошени от болести, препитаващи се с корени, плъхове и кучета, дъвчещи трева, ядящи собствените си деца, покосят статуите, сринат паметниците, изкоренят дърветата, изсмучат уханието на земята, а океанът вулканична магма залее миналото и се отвори бездънната пропаст, планините се сгромолясат в огненото езеро и страшният пожар на сетния ден очисти с пламъците си света, ако целият скапан механизъм, който държи на крака световното равновесие, се разпадне и заедно с него планетата се смъкне с вулканични трусове до първоначална си орбита, а от надигащите се спирали на преизподнята се извие шепот на безброй гласове и вихърът от души бъде заклещен в мъртвия център на земята, и всички земни племена възридаят, и на всеки се въздаде според делата му, то сигурен съм, че това ще се случи, защото на тая дата пак ще има някакъв шибан празник.
Ай ше ги и в празниците!