СРЕДЕН ПРЪСТ

Представете си ме новобранец с остригана глава и размъкнат кафяв въшкарник да търкам с мръсен парцал пода на спалното помещение – безнадеждна мисия, защото всички останали постоянно сноват наоколо и оставят кални стъпки. После как събирам на купчинки листа с изхабена метла по алеите на парка пред щаба и разсеяно наблюдавам вятъра, който съблича дърветата и обезсмисля резултатите от труда ми. После наред с други новобранци да копая канал и точно на мен ми се пада асфалта, докато счупя сто кирки и се стопя от пот. После, още димящ и влажен, как измивам близо две хиляди чинии, кося трева, тесам плевели и отпушвам отходния канал с голи ръце, защото в същото време стар войник с пораснала мазна коса и размъкнат кафяв въшкарник ме ръчка отзад с лайняния прът, предназначен за чистене на тоалетните.
По мое време в казармата имаше неподозирани глупости, имаше чанч, гонка и загуба на време, която никой не може да прости, но в крайна сметка всеки прощава. Просто става стар и си връща веднага за всичко на следващия набор. Връща си и за обидите, и за извращенията, и за целуването на кенефния под, и за боя, изяден в спалното и на други, определени за тази цел места… Връща си, обаче и на него са му връщали... Ако имаше поне един корав пич в историята на нашата армия, щеше хладнокръвно да запамети името и адреса на човека, на който има нещо да връща, да го намери след уволнението и да му разтури живота…
Но оттогава минаха повече от 15 години и аз не си спомням добре лицата и имената на онези, които ми стъжниха службата в щаба на трета армия в Сливен, с изключение може би на един – старши лейтенант Панайотов, взводния командир. Панайотов пишеше графика за нарядите, Панайотов определяше кой и кога ще излезе в отпуск, Панайотов ни беше Пряк Началник, Цар и Самодържец, едноличен Господ и Бог. И ме мразеше. Дълбоко и искрено. През всичките 545 дни или 18 месеца на моята служба. За него аз бях поредната “скатавка”, която вечно гледаше да се измъкне от бачкане, наряд или физзарядка. И никак не беше далеч от истината.
Веднъж обаче, седмица преди уволнението, свърших услуга на един подполковник от щаба и той нареди на Панайотов да ми даде три дни отпуск, за да се прибера в Казанлък за цивилни дрехи, с които да се уволня, след като си сдам униформата. Някой обаче ме беше натопил, че държа цивилни дрехи в мои роднини, който живееха до гарата в Сливен, и Панайотов съчини хиляди причини да не ме пусне. Заплаших, че ще се оплача на подполковника, и, за да ми отмъсти, вместо три дни домашен отпуск, Панайотов ми разписа гарнизон с две преспивания. Чанчът на гарнизонния отпуск е, че нямаш право да напускаш района на гарнизона и, ако те хванат военните полицаи извън Сливен, влизаш в ареста. А аз бях твърдо решен да се прибера в Казанлък. И Панайотов го знаеше.
– Нали ти трябват цивилни дрехи, Стоянов? Имаш цивилни дрехи в Сливен, така че ще си караш отпуската тук.
– Съвсем не, г-н лейтенант, нямам дрехи, честна дума…
– Купи си тогава!
На портала под носа си му теглих една майна и тръгнах към гарата. Беше петък, мек мартенски следобед, часът наближаваше 4 и 10. Влакът ми потегляше след час. Последният влак. Другият беше чак на сутринта. След като се преоблякох в родините, отидох на гарата и си взех билет. После излязох на перона и запалих цигара.
Постепенно отпред се събрахме десетина градски, все от Казанлък и селата, различни набори от различни поделения, един в отпуска, друг – избягал. Заприказвахме се за казармата, за бъдещия цивилен живот, за това на кой колко служба му остава и някак, без да сме се усетили, към нас приближи “смесен” патрул. Военно и цивилно ченге – имам предвид с униформа, но от гражданската полиция. Късно беше да се бяга, пък и районът около гарата със сигурност беше заварден от други полицаи. Цивилното ченге поиска паспортите ни и тъй като останалите един по един представиха военните си книжки, той им нареди да се съберат около другия полицай.
– Паспорт? – повтори специално за мен цивилното ченге.
– Войник съм – казвам аз.
– Военна книжка тогава? – попита на свой ред военното ченге.
Бъркам във вътрешния джоб на якето си – книжката липсва. Бъркам в другите джобове – няма я. Претърсих и дънките – същия резултат. Пребърках се още веднъж, но нямаше смисъл. В бързината я бях забравил в джоба на шинела си, който оставих в роднините само на някакви си 150-200 метра оттук.
– Вижте, г-н сержант – обърнах се към военния полицай, защото, доколкото си спомням, той беше сержант – книжката ми е в униформата, оставих я в роднините – имам роднини тук, живеят в ей там оня блок – първия зад гарата! Веднага се връщам да ви я донеса!
Сержантът се намръщи, закашля се, присви очи за миг.
– Няма страшно – заключи мъдро, – първо ние ще те върнем на едно друго място, пък книжката има кой да ти я донесе.
И изкомандва за всички:
– Я внимавай, мирно! Оправи строя! С песен хооодом – марш!
И ние поехме след него досущ като нормален взвод войници, само че без униформите, истинска жалка картинка, която събра погледите на хората по гарата. Нито един от нас не можеше да пее, обаче понеже бяхме много, понеже се стараехме и бяхме озлобени, понеже марширувахме и маршът ни осигуряваше ритъм – песента, колкото и да е странно, се получаваше. И от песента усетих онази животинска гордост, че не съм сам, че няма да се дам лесно и че ако се наложи да убивам, ще го сторя, защото все пак съм войник. Панайотов, старите, военния полицай – врагът беше локализиран и рано или късно трябваше да бъде изличен от този свят.
Стой, равнис, мирно, остави! И ние заковахме в крак на таксиметровата пиаца пред гарата, звукът обаче не стана впечатляващ, защото бяхме с маратонки или обувки, а не както си ми у е редът – с кубинки.
Погледнах си часовника. Беше 4 и 30. Ченгето се зае да вика по радиостанцията кола да ни закара до военната полиция, а един от таксиджиите, които пушеха и лющеха семки по капаците на колите си, дойде при нас.
– Кво става, момчета, къде я сгафихте? – пита ни той.
– Ми сгафихме я, както ни гледаш – отговаряме ние. – Хванаха ни на гарата и вместо в отпуска, отиваме в ареста.
– Тоя какъв е? – посочи той военния полицай.
– Сержант – викаме ние омърлушено, – военен полицай. Пази ни тука докато дойде кола и ни закара в ареста.
– Че не можете ли да му хвърлите един бой? Я се вижте се колко сте народ!
Но докато се разберем, можем или не можем, сержантът отиде при таксиджията и двамата взеха да се разправят помежду си.
През това време някакви циганки с чанти и багаж се спряха да гледат.
– У, господ да ви убий – почнаха да хулят циганките полицая, но някак културно, на “вие”. – Как не вий срам, децата да ви служат толкоз време, пък вий така да ги тормозите!...
И тъкмо положението взе да се сговнясва, когато на пиацата пристигна сива уазка с надпис “Военна полиция”. Отвътре изскочи един капитан и започна да се кара на сержанта, който допреди миг се караше с таксиджията, защо не го бил предупредил, че сме толкова много и как сме щели да се съберем десет човека плюс шофьора и капитана в една-единствена уазка – нещо, което, според капитана, било невъзможно. През това време шофьорът на таксито тихомълком се оттегли в колата си. Циганките похулиха още малко на “вие” сержанта и също се оттеглиха.
В армията обаче, както се знае, всичко е възможно, така че ни набутаха четирима души в тъй наречения “кучкарник” – мястото отзад между брезента и задната седалка на уазката, където едва се побира по-едро овчарско куче. Другите шестима се накачулиха един върху друг на задната седалка, капитанът зае мястото си до шофьора и потеглихме – общо 12 човека в една-единствена уазка. Сержантът остана за още жертви на гарата.
– Кой беше без военна книжка? – обърна се назад капитана.
– Аз, г-н капитан – викам.
– Къде служиш?
– В щаба на армията – отговарям.
Тези две думи винаги предизвикваха някакво магическо въздействие върху военните от другите поделения. За тях ние, войниците от щаба, бяхме яки връзкари, мамини синчета с вуйчо от полковник нагоре, което, разбира се, беше далеч от истината, но аз някак предусетих, че макар и само с вуйчо майор, капитанът ще ми влезе в положение и ще поеме моята работа присърце.
– В отпуска ли си или си избягал? – попита.
– В отпуска съм.
– Къде ти е книжката?
Обясних му надве-натри. Слязохме и аз тръгнах след него по коридорите на военната полиция. Когато стигнахме до дежурната стая, той съобщи на колегите си, че му трябва телефона, за да се обади в щаба.
Телефонът обаче беше зает. Някакъв друг капитан с широко разкопчана яка държеше слушалката, кръстосал високо крака на бюрото си.
– …какво ще кажеш да се видим тази вечер, след малко излизам от работа…
Докато говореше, капитанът с вирнатите крака галеше космите на едната си гърда, подпъхнал ръка под униформата. Погледнах си часовника: 5 без 7 минути. Ами, ако Панайотов си беше тръгнал преди да свърши работното време? Беше петък, а той не се славеше като голям работар.
– …ако искаш можеш да ме чакаш на портала, но мога да мина и да те взема с колата…
5 без 6.
– …първо ще излезем на кафе, после можем да пийнем по нещо и да вечеряме…
5 без 5.
– …обещала си ми, нали знаеш?...
Влакът ми потегляше в 5 и 10. Все още имах някакъв минимален шанс. Забелязал, че постоянно си зяпам часовника, капитанът също започна да нервничи.
– Айде бе, айде бе, Караджов, айде затваряй, мама му стара, айде, че имам работа!
– Спокойно бе, Витанов, само ти ли имаш работа!?! – изрепчи се капитанът с вирнатите крака. Той поприказва още малко, затвори телефона и измъкна ръката си изпод униформата.
Витанов тутакси грабна слушалката, набра централата и поиска номера на Панайотов. Последва една продължииителна минута, в която се чуваше само сигнал. Стана 5 без 3. Всичко вече беше загубено. Витанов затвори и набра пак. Нов безконечен сигнал, след който слушалката изведнъж пропука и отсреща отговори гласът на Панайотов.
Какво си приказваха двамата не зная, защото ушите ми направо заглъхнаха от радост, но най-вероятно Панайотов е обяснил, че в него е причината да не мога да напусна гарнизона – нещо, за което ще си има разправии с началството, ако ме тикнат в ареста.
– В колко ти тръгва влака? – попита Витанов, като затвори телефона.
– Сега в 5 и 10 е последният, г-н капитан, обаче май няма да мога да стигна и ще го изтърва…
– Ще стигнеш, за колко няма да стигнеш – рече капитанът и отсече: – Тичай да си вземеш книжката, където си я оставил, и гледай да не те хванат пак, че долу на гарата в момента върви акция и е пълно с колеги!
Военната полиция в Сливен се намира на повече от километър и половина разстояние от гарата. Тичах като бесен кон, не зная откъде минах, но след 3 минути, окъпан в пот и лиги се намерих пред вратата на роднините. Сега и да си скъсам задника, абсурд да мина същото разстояние за толкова кратко време.
Взех си книжката, обаче ми предстоеше най-сложното. Да се промъкна покрай гарата и да се намърдам незабелязан от другата страна във влака. А той вече беше композиран и бучеше, готов за потегляне.
Хукнах през коловозите, описвайки огромна обиколка на района около гарата. Земята бе опасана с релси и чакъл, така че трудно се напредваше бързо. Свих по една неасфалтирана уличка, успоредна на релсите, и веднага пред мен изникнаха купчини смет: лява обувка, стара чанта, изгнила ябълка, конска фъшкия, още една лява обувка, парче вестник, автомобилна гума. Трябваше да маневрирам между тези боклуци. Две смугли деца с мръсни дрешки ме гледаха втренчено от своите велосипеди. Беше откровена, чиста омраза. Можех да я усетя. Бях се озовал в циганската махала. Изглеждаше дяволски добро място да се скриеш, стига да не те набият. По протежение на улицата се издигаше двуметрова бетонна ограда, така че гарата и релсите оставаха зад нея. Тук-там по праговете на кирпичените бараки седяха възрастни, кльощави мъже, леко приведени, пушейки цигари. Сигурно седяха там от часове. Бързо ги подминавах, без да се взирам в тях, обхващайки картината само с периферното си зрение. Оградата беше не само висока, но и доста дълга, обрасла с буйни храсти, нямаше пролуки в нея, нито начин да се прескочи или заобиколи.
Тогава зад гърба ми се разнесе пронизителен женски писък, последван от няколко по-кратки. Обърнах се. Няколко циганки ме наблюдаваха от прозорците.
– Вижте, тръгвам си, не искам проблеми! Просто ми кажете къде се излиза оттук, как да прескоча тази ограда?
– Ти ли беше одеве, дето ги фанаха на гарата?
– Аха – потвърдих. Явно бяха същите циганки от таксиметровата пиаца.
– У, господ да ги убий – почнаха да хулят циганките. – Как не гий срам, да им служите толкоз време, пък така да ви тормозят!...
– Млъкнете! – изревах. – Ще си изпусна влака!
Те така и не млъкнаха, но вкупом ми посочиха нещо храстите.
Контейнер! Идеален за покатерване, добре прикрит в пущинака метален скелет на оглозган контейнер, обгорял и отрупан с боклуци, залепен до оградата. Сякаш бе инсталиран там с точно тази цел.
– Господ да ги убий, бял ден да не видят дано, чарвата им да изгният и да са влачат по…
Качих се на контейнера, миризмата почти не ми направи впечатление, прехвърлих се през оградата и се свлякох от другата страна, където ме чакаше ново препятствие.
Две неподвижни композиции цистерни с мазут, толкова дълги, че краищата им чезнеха в далечината, се простираха успоредно една до друга на първите два коловоза. Разполагах с по-малко от минута, а трябваше да реша дали да се напъхам под тях, за да стигна до влака си, или да хукна да ги заобикалям. Вторият вариант ми се стори доста рискован. Ами ако цистерните потеглеха, точно когато щях да бъда отдолу?
Но нямах време да се двоумя. Легнах на земята и запълзях напред, промушвайки се между колелетата. Не беше особено трудно.
Оставаше втората композиция. Напъхах се и под нея. В следващия миг някъде над мен металът изскърца и аз застинах със затворени очи, готов да посрещна смъртта си. Последното нещо, което видях, бяха петна мазут, нащърбен чакъл и тръни, пораснали между релсите.
Звукът не се повтори. Ослушах се дали не ме преследват. Нищо не се чуваше. Нищо, освен ударите на сърцето ми.
Надникнах изпод клепачите си: светът около мен бе пуст, врагът – прикрит и аз се впуснах в самотното приключение.
Изпълзях между железните колелета и пак хукнах. Сигурно съм бил уморен. Сигурно съм бил гладен. Устата ми трепереше, дробовете ми хъркаха, стъпките ми хрущяха в чакъла, препъвах се в релсите, но нямах време да падам, да спирам или да се оглеждам. После чух как някакъв железничар изсвири, вдигнах крак на стъпалото и в същия миг влакът ми бавно потегли…

Седмица по-късно отново се озовах на сливенската гара, където сред дирижирани викове и двулитрови бутилки бира, ведно с целия набор, бях натоварен на влака за вкъщи. На гарата имаше двама военни полицаи, поставени там, за да контролират реда. Не ги познавах по физиономия, лично на мен не ми бяха сторили нищо. Изчаках влака да тръгне и малко преди да набере скорост изкрещях. В мига, в който единият полицай се обърна, му показах среден пръст. Видях как целият потръпна, готов да се втурне, но веднага се спря, осъзнал, че вече е късно. Само поклати глава и заканително се подсмихна. Домиля ми горкичкият. Беше ме изтървал. Хитър номер. Чак в този миг осъзнах, че наистина съм свободен.
Това бе и единственото отмъщение, което се осмелих да си позволя за 545 дни или 18 месеца марш на скок, патешко ходене, бой, шок и психоатаки… Но ако бях единственият корав пич в историята на нашата армия, щях да открия след службата хората, на които имам да връщам, и да им разтуря живота…
Кой каза!? У! Вол! Не! Ни! Йеееееееееееее!