МАЛКО ПРЕДИ ДА НАВЪРША 26

Малко преди да навърша 26, започнах да пиша в един местен вестник, защото смятах, че така ще мога да се свържа с хората, които исках да познавам. Самото издание също търсеше репортери и ме харесаха. Тиражът беше незначителен, разпространяваше се най-вече из региона и публикуваните материали носеха изключително провинциален характер.
Работата бе лесна и тъпа. Към девет сутринта главният редактор, човек с дълбоки сенки под очите и спиртосан дъх, ни събираше на кратко съвещание и определяше задачите за деня, които почти винаги бяха едни и същи. От редакцията се отправяхме към Общината, за да разберем в какви показни инициативи смята да вземе участие кметът и какви проблеми ще дебатират общинските съветници на следващата си сесия. Всичко това спадаше към редовните новини. За вестникът Общината бе непресъхващ извор на информация. През останалата част от деня ние кръстосвахме града и събирахме какъвто ни падне материал, за да запълним страниците – а ако нямаше новини, сами ги измисляхме.
Вечер обикаляхме културните мероприятия – представяне на книга, откриване на изложба, благотворителен концерт. Ако след мероприятието нямаше почерпка, не се задържахме повече от пет минути – колкото да хвърлим един бегъл поглед на присъстващите, а после отразявахме видяното, както се казва, т.е. изтезавахме мозъците си, мъчейки се да кажем за събитието нещо такова, което да не е било казвано поне двеста пъти.
Независимо че вестникът имаше претенции за висок професионализъм и се гордееше с това, журналистиката му беше на доста посредствено ниво и наподобяваше истинската журналистика само по някои външни белези. Колегите обаче бяха в непрестанен смут. Притесняваха се за работата си. Суетни, самовлюбени, досадни и приказливи, всички те без изключение бяха отегчителни до смърт. Като слушаше техните разговори, човек можеше да разбере, че мисловна им схема е съставена от повече или по-малко банални истини, от чужд опит и наизустени заключения, над които те, колкото и да опитваха, не можеха да се издигнат.
Една сутрин главният редактор, който си даваше вид, че работи здравата, за да изправи вестника на крака, подхвърли, че му писнало да лижем задници и би искал някой от нас да напише истински проблемен репортаж, намеквайки, че може би аз съм този, който трябва да се заеме това. Съвсем наскоро бях чул по новините в осем, че БДЖ пак се готви да вдига цените на билетите, но вече бях приключил следването си, т.е. почти не пътувах с влак и не обърнах особено внимание на тази вест, защото тя не ме засягаше пряко. Сега обаче кошмарите ми възкръснаха в светкавична процесия. Спомних си неотоплените купета през зимата, убийствената жега през лятото, следите от подметки върху седалките, петната с подозрителен произход по пердетата, вечно замъглените прозорци, фасовете и никога неотиващата си мръсотия на пода, умопомрачителните тоалетни и лайното, което пада право на релсите, отвратителните кондуктори, закъсняващите влакове, хаотичното разписание, адът на чакалните, просяците, курвите, циганите, джебчиите и педалите, молещи да ти духат гратис в кенефа... Помислих си – почакай, стари пияницо, само почакай и ще го напиша! Ще ти дам репортаж, който не си и сънувал. Сега или никога. Не трябва да бъда страхливец, трябва да действам! Такъв момент друг път няма да ми падне. Кураж. Няма какво да губя. Всичко е в ръцете ми. Толкова исках да изляза от неговия кабинет, че главата ми се замая. Щях да се изправя срещу цялата железопътна система, която е скапана отвсякъде! Най-после нещо да зависи от мен.
Стигнах до гарата почти на бегом. Спрях задъхан пред врата с табелка „Поделение за пътнически превоз“. Почуках. Пак почуках. Отвори ми едър човек в омазан син гащеризон. Двама души в железничарски униформи седяха край нафтова печка, пушеха цигари и си почиваха. Представих се. Как сте, какво правите, питах. Ами нищо, добре сме, работим, казаха те. Първите изречения между хората винаги са изкуствени. Нямаше смисъл от такова говорене. Истинските изречения трябва да се намерят веднага. Абе, вие, чухте ли за увеличението на цените на билетите? Сигурно се питаха защо ми е на мене да ги питам тия неща, но не се питаха много дълго. Единият, явно неформален лидер, пое инициативата и започна да ме поучава. Да съм напишел във вестника, че от половин година не били взимали заплати и че най-евтиният транспорт изобщо не е евтин. От услугите на БДЖ, каза, се ползват най-често войници, пенсионери и студенти, заради 50%-ното намаление. Всички останали пътуват по влаковете само при извънредни поводи. Приходите от билетите, продадени в Казанлък, трябва да остават при нас. Разписанието на влаковете не трябва да се определя отгоре, а министерството на транспорта да се допитва до общините. Не може да пуснеш един влак в три през нощта и на него да ти се качат само двама железничари, които пътуват безплатно. Какво печели БДЖ от това? Един електровоз харчи толкова ток от единия до другия край на гарата, колкото е нужно за осветлението за 2 седмици на цяло село. При тия условия колкото и да вдигат билетите, БДЖ все ще работи на загуба. Накрая го питах има ли оплаквания от пътници, постъпили при ръководството на гарата. Ааааа, не знам, каза тарторът, иди питай началника, ей го ей там отвънка, ама днеска нещо е в мензис, не е на кеф с две думи, тъй че по-добре хич не го зачай!
Не знам защо, но винаги съм си представял, че един началник гара трябва да е тъмнокос, грозен и намръщен. Той обаче се оказа русоляв, грозен и много намръщен. Стоеше на перона и навикваше за нещо подчинените си. Не ми стигна смелост да му взема интервю. Опитах се да събера сведения от чакащите хора наоколо, отидох при касиерките на гишето, дори се спрях при двама полицаи. Нищо не се получи. Всеки беше нащрек, всеки бе предупреден, всеки бе научен да бъде уклончив и неясен. По едно време ситуацията доста се натегна, въпреки усилията ми да говоря с ченгетата на техния език. Когато се върнах в редакцията, съчиних трогателен текст.
Преди време в централния печат излязоха потресаващи статии за оказано насилие върху момичета, които не са успели навреме да си купят билет. Развратни кондуктори предлагали за компенсация секс вместо глоба. Транспортните полицаи смятат, че такива случаи се срещат често, но едва ли могат да бъдат доказани. Според униформените, жертвите рядко търсят съдействие от тях. Потърпевшите предпочитат да запазят всичко в тайна, защото обикновено се срамуват от това, което им се е случило. Но за полицаите, когато няма оплакване, не може да има престъпление, камо ли наказание. Според пътниците обаче, основният проблем на БДЖ не са недобросъвестните служители, а заниженият надзор на железниците. Полицейските патрули се движат на двойки само в експресните и бързите влакове, но не и в пътническите. Едва ли за някого е тайна, че вагоните са особено привлекателно свърталище за утайката на обществото и никой от пътниците не знае какво ще му се случи по релсите. По-слабите и жените са предпочитан обект на насилие, но пък от кражби никой не е застрахован.
Най-големите оргии ставали по нощните линии, където се качвали проститутки, за да обслужват желаещите. Едно от купетата в спалните вагони се пазело за тях след договорка с кондуктора или началник-влака. Естествено и те получавали част от печалбата, а понякога и нещо „в натура“. Кондукторите вземали и лепта от амбулантните търговци, които минават по купетата, минути преди влакът да е потеглил.
Ръководството на нашата гара няма случаи на оплаквания от пътници за оказан сексуален натиск върху тях. Най-честите оплаквания в писмен вид са, че след глоба недобросъвестни кондуктори издават нередовен документ за превоз.
Чакалните на гарите доскоро също бяха цяло бедствие. С влизането в сила на новото разписание, те вече се заключват след последния влак, за да не спят безпризорни по пейките или да дебнат джебчии. Нашата чакалня обаче е под катинар само от 20:00 до 02:00 сутринта, когато пристига нощният влак София-Варна. След този час тя отново е на разположение на подпийналите бродяги, защото вътре е сравнително чисто и парното работи до дупка. Така че обирите, побоищата и мургавите жрици на любовта, според касиерките на гарата, не са само „екзотичен“ спомен.
М-да... Подарете ми зрънце истина и ще населя планетата с призраци. Защото светът е онова, което журналистът си изсмуква от пръстите.
Спах лошо – исках да видя статията си напечатана. Обикновено не четях във вестника онова, което съм написал, защото винаги ми се струваше измъчено и мъртво. Но в тази статия бях вложил много душа. Тя беше написана с хъс и аз дори смятах, че има литературни качества. Едва съмна и вече бях станал. Тръгнах по улиците да търся отворена будка. Нашият вестник беше седмичник и излизаше от печат предната вечер, но поради ангажимент, който не помня, не бях успял да се върна в редакцията за полагащия ми се брой и сега нямах търпение да си платя, за да го имам още преди да ида на работа. Когато наближих първата будка ме обзе страх – ами ако са отложили статията за другата седмица? Или главният редактор в последния момент не я е харесал? Втурнах се, извадих 50 стотинки, взех вестник и набързо запреглеждах заглавията на първа страница. Нищо! Сърцето ми се разтуптя, прехвърлих страниците и много се развълнувах, като прочетох под една колона с големи букви: ДОБРЕ ДОШЛИ В ЖЕЛЕЗОПЪТНАТА ПРЕИЗПОДНЯ! Поместили са я! Страхотно! Вече чувах в главата си колективните четения по гари и кръчми, възторжените възклицания и одобрителния шепот, заслужените хвалби, звучните възгласи „евалла“, неизбежното цъкане с език, звънът на чаши и виковете: „Ама точно така си е, тоя е голям журналист, да знаеш!“ Тръгнах напосоки с вестника в ръка, изпълнен с желание да спирам хората, за да им кажа: „Купете си този вестник, купете си го! Там има статия от мене.“ Прищя ми се на мига да изкупя целия тираж и да го раздам безплатно, но не ми стигаха средства за това и най-вече смелост. Минах покрай две-три кафенета в центъра, които отдавна се бяха превърнали в нещо като автобусни спирки – също толкова неуютни, пренаселени и мръсни. Притиснали гръб о гръб и коляно о коляно, клиентите мълчаха, чакаха неизвестно какво и зяпаха минувачите. Хвана ме яд на тия хора, които си седяха тъй спокойно. Да можех да спипам някой от тях зад ъгъла, бих му строшил кокалите с чиста съвест.
Не – имаше нещо мътно в цялата тая работа! Отворих отново на страницата и зачетох. Прилоша ми. Бяха смекчили статията значително, за да стане подходяща за печат, от което тя бе изгубила много.
След по-малко от две минути бях пред вратата на главния редактор. Изрепетирах наум няколко смели реплики, повторих ги, но не посмях да почукам. Всеки път, когато трябваше да отида в канцеларията му, изпадах в подобно настроение. Той неминуемо ми отправяше някаква саркастична забележка още в мига, когато влизах, а аз не бях способен да измисля нищо разумно в отговор. Единственото, което можех да направя, бе да кимна, да поклатя отрицателно глава или да измънкам нещо в отговор на въпросите му – стоях почти онемял, с глупава усмивка на лицето, докато той продължаваше да сипе злобни забележки.
Костваше ми доста усилия да надвия страховете си. В крайна сметка почуках и влязох, поисках обяснение и го получих. Цялата работа, оказа се, била в това, че съм нарушил някакви си техни норми. Шефът накратко изложи пред мен своите съображения. Според него нашият вестник не можел да пада до нивото на улицата, като публикува текстове, които не почиват на доказателствен материал. Освен това в автентичния си вид моята статия щяла да разгневи не толкова адвокатите на БДЖ, които едва ли четат провинциални издания, а да се изтълкува от рекламодателите ни като проява на лош вкус. Щом не се боим да оплюваме крупен монополист като БДЖ, продължи шефът, какво остава за дребни риби като рекламодателите, ако един ден нещата между нас и тях се объркат. Така ще нанесем сериозни финансови щети на вестника. Ние съществуваме благодарение на рекламодателите си и трябва да се съобразяваме с техните предразсъдъци. Модерният вестник се изхранва не с тираж, а с пари от реклама. Ако няма реклама, загива.
С това горе-долу се изчерпа обяснението, което получих от главния редактор.
Копеле с копеле, мислех си аз.
Ти си шефът, казах. Точно така, отвърна той, аз съм шефът. Усмихна се съвсем невинно, сякаш нищо не се беше случило, и ме побутна към вратата, като по този надменен, безцеремонен и груб начин ми даде да разбера, че разговорът е приключил.
Отвращение – това бе първото чувство, което изпитах, когато излязох от стаята му, и към него се присъедини желанието ми да се омета. Последва обаче нещо като усещане за приятелска ръка върху рамото ми, която ми предлагаше да не избързвам. Послушах я. Знаех, че ако напусна, трудно ще си намеря друга работа. Преглътнах обидата и останах във вестника. Но ако по-рано проявявах твърде слаб интерес към работата си, сега вече не проявявах никакъв. Продължавах да пиша, обаче без всякакво желание, и резултатите не закъсняха да се появят.
Глупаво е да се предполага, че подобна линия на поведение може да се удържи в една разумна рамка. Отношението на колегите, които полека-лека се нагърбиха с моите задължения, бързо се изроди във враждебност към мен по принцип. Оказах се в положение на война с малка общност, на която се чувствах затворник. Търсеха ми цаката по всички параграфи. А когато някой иска да те прецака, единственият сигурен начин да го прецакаш е като сам се прецакаш. И тъй, аз напуснах тъкмо в момента, когато се готвеха да ме уволнят.