21 декември 2008

ОТНОВО ПРЕЕБАН

Навремето там имаше нон-стоп бар, кръчма, бистро или просто поредното място за пиене без име. С две думи, мърлява дупка, каквито край гарите има много. Намираше се на ъгъла на стара кооперация, сега е магазин за китайски стоки. През деня работеше като заведение, в което можеш да пиеш кафе, докато си чакаш влака. Вечер, подмамени от сравнително евтината водка и ракия, вътре се събираха основно мъже, пияници и луди, дърти бродяги, които се разхождат с балтони в жегата. На няколко пъти ми се наложи да се връщам насам с нощния влак от София и веднъж, докато си отивах към къщи, открих това място, но не по външният му вид, а по интуиция. Както жадният би усетил близостта на подземен извор.
Влязох и избрах закътаната ъглова масичка, недалеч от вратата, но далеч от клиентелата. Не бих казал, че се чувствах неудобно, по-скоро бях с усещането, че не ми е там мястото. По това никое време, в този ден от седмицата всичко вече беше затворено, а и повечето нормални заведения в града бяха или твърде скъпи, или твърде опасни.
Огледах кръчмата. Предлагаше топлина и комфорт, колкото ротна канцелария. Очукани маси, твърди столове, стени в отровно зелено и протрит под. Имаше и миризма – на застояла пот, цигари, алкохол и сън, толкова плътна, че приличаше повече на налягане, отколкото на миризма. От един оръфан касетофон зад бара се точеше тиха чалга.
Барманът беше едновременно барман и сервитьор. Поръчах му малка водка със сода и се огледах. Сгушени в партакешите си, мрачни мъже с отдавна небръснати лица отпиваха периодично от чашите си с мрачно упорство. Седяха загърнати в старите си парцали и съсредоточено наблюдаваха полупразните си чаши. Мълчаха. Знаеха, че е безсмислено да се оплакват. Знаеха, че всъщност никой не може да помогне на другия.
Докато пиех, изпитах желание да потърся няколко жени, които не бях виждал от отдавна, жени, с които, както се оказа впоследствие, не се бяхме обичали и преди. Върху стъклото на вратата с лющеща се боя беше написано БАР. Хванах се да препрочитам думата отново и отново.
Изневиделица вратата се отвори рязко и в кръчмата нахлуха десетина циганета, различен калибър, на видима възраст между пет и петнайсет години. Очите им светнаха като ме видяха (нали бях свежа мръвка) и се устремиха право към мен. Заобиколиха ме от всички страни – глутница почесващи се мръсни малки мангасари, натирени от майките си да просят.
Аудиторията се размърда по столовете и аз мигом се усетих прицел на всички погледи. Начело на циганетата изплува кльощаво момче в зората на пубертета. Вместо панталони носеше лекьосана женска рокля на цветчета и на всичкото отгоре беше остригано нула номер. Стърчеше с цяла глава над другите, устата му беше начервена, клепачите – сини. Обаче си личеше, че е момче. Приличаше на скалпирана детска кукла с рокля.
Малко хора са предизвиквали толкова спонтанно любопитството ми. Не знаех да се смея ли, какво ли, затова запазих мълчание.
Момчето с роклята водеше със себе си младо циганско момиче. Когато застанаха пред мен, останалите циганета се закикотиха с неприлични, присмехулни жестове. Гологлавия им викна нещо, замахна сякаш да ги удари, но малките маймунки светкавично се изтеглиха от обсега му. На едно от децата гащите му падаха и дупето му се видя. Последваха още реплики помежду им, които не разбрах. Накрая тарторът взе нещата в свои ръце и циганетата се умълчаха.
– Ше искаш ли? – попита той, избутвайки напред момичето.
Бях прекалено изненадан, за да кажа каквото и да било.
– Пет за свирката, двайси за ибанту!
Кожата около устата на момчето блестеше от бронз. В едната си ръка стискаше найлоновата торбичка, цялата боядисана в сребристо отвътре, сякаш беше парче разтопен метал. Имаше белези от шарка и, може да е било въображение, но по темето му, както ми се стори, забелязах струпеи от някаква кожна болест. Ако на лицето му имаше и хемороиди, всичко щеше да бъде о’кей.
Момичето обаче притежаваше приятно лице, дребничко, хубавко, гримирано на килограм лице на цигански плах ангел с аутистична усмивка и леко криви очи. Косата й беше дълга, малко неподдържана, неподправена, просто естествена. Носеше къса пола, високи токчета, прозрачна блуза и сутиен с подплънки. Всичко при нея беше прекалено миниатюрно: полата, циците, лицето, мозъкът. Едва ли беше на повече от шестнайсет, но изглеждаше някак странно похабена. Отправи ми поглед, който трябваше да мине за чувствен. Аз сведох моя към цигарата си.
Не, не притежавах достатъчно смелост за това. Всичкия мъжки страх от полови болести изведнъж ми се събра в главата. Представих си мръсните й бикини, представих си петна от гной по тях, отворени кървящи ранички и срамни косми, от които се точи дълга нишка сълзяща нелепост…
Гнусливият трепет обаче изтънко погъделичка съзнанието ми, завладяно от тайни срамни изкушения, които го раздираха, но някак лекичко, с въртеливи, почти нежни пориви. Отдаден за миг на блянове, я опипах през дрехите мислено, разкъсах блузката й, смъкнах полата й, и възбуден до краен предел, се видях прав зад нея, опъвах с ръце дългата й коса, дърпах главата й назад, натисках я като луд, усетих, че свършва, и заедно с нея свърших и аз. Всичко това премина през съзнанието ми за секунда, а в следващата – какво ми става, помислих си, сексът е капан, уловка. Той е за животните. Имам твърде много разум за подобен род глупости.
Внезапно реших да се правя на пич, пиян и пушещ.
–На колко години е? – попитах.
–На тринаийси! Ногу е красива, нали, бате? – попита цигането с роклята. Сигурно й се явяваше нещо като сводник. Посегна и прекара пръст по върха на бузата й: – Кво ше каеш, а?
–Тя вече е на средна възраст – казах аз, – дърта вещица за тоя занаят. На седем е спала с баща си, на девет са я чукали всички в махалата, включително и братята й. Така че не се опитвай да ми пробутваш тринайсетгодишните си баби.
Момичето потръпна, сякаш я бях зашлевил през лицето. Под кожата й изби много тъмен цвят. Устата й се открехна и зъбите й се показаха, сякаш беше объркано животно, което се чуди дали да изръмжи. Врътна се кръгом и заситни към масите в другия край, като се опитваше да си върти задника привлекателно. Но някак не се получаваше.
Малките мангасари се отдръпнаха на съвещание. Главите им се наклониха една към друга, зашепнаха си заговорнически. После цигането с голата глава отново се приближи, залитайки между недоволството и недоверието.
–Аз съм кату жина, бате! Родил сам са мумче, ама сам кату жина! Кво ше кайш да ти духам?
Двама от клиентите за миг изплуваха от вцепенението си и размениха развеселени погледи. Ставаше досадно, но от това нямаше измъкване. Животът ми беше в задънена улица. Имах нужда от нещо – проблясък, магия или някаква щуротия. А ето какво правех – седях в кръчма на гарата, заобиколен от пияници, и един сополив циганин с остригана глава и рокля ме навиваше за свирка.
–Бате, супер съм, чесно! Ше те оправя без гума.
–Какво ще ме правиш – задавих се.
–Духам без гума – гълтам. За два кинта.
Какъв идиотски начин да си изкарваш прехраната, помислих си, какъв гаден начин да мреш за жълти стотинки. Май самоубийството беше най-добрият вариант. Сигурно имаше още седем-осем сестри и братя. А трябваше да си изкарва хляба само с помощта на задника си. Или не само. Лоша работа.
–Ари ва, бате! За левче…
Разговорът беше толкова безумен, че изключих. Завладя ме нечестиво, грозно, отвратително видение. Дълбоко в мозъка си дочух безпогрешния звук на разтварящ се цип и усетих как езикът на цигането започна да работи. Смучеше и лижеше, заровило уста в скута ми, главата му се въртеше като на разглобена кукла…
Добре, обаче си обещах, че няма да се дам лесно. Изведнъж ме осени предчувствие, че ако му дам добър отговор, ще се измъкна от ситуацията.
–Значи си като жена, а?
–Аха…
–Е, ако беше като мъж, щеше да ми свършиш работа.
Остана с отворена уста. Някои от пияниците се засмяха, повечето обаче останаха мълчаливи, пиейки водката си и пушейки цигарите си. Добре, че не ми предложи да ме опъне, защото тогава вече наистина щяха да ми кипнат лайната, горди, че не са оцапали нито един мъжки член.
И докато цигането се чудеше какво да каже, хем да излезе от положението, хем пък да не ме скофти окончателно, забелязах, че барманът и един пияница, застанал прав до бара, ни коментират. Веднага стоплих каква е темата на разговора им, тъй като бързия поглед, който барманът ми хвърли, бе последван от дългия и красноречив поглед на пияницата. Преди да втренчи очи в мен, последният уж някак разсеяно огледа цялата кръчма, спирайки поглед върху мен само за миг, мислейки, че с тая си аматьорска изцепка ще ме накара да се вържа, че само по чиста случайност ме наблюдава. С очи, заковани в метала на плота, барманът изчака познатият му да ме огледа с кеф, след което с бърза и иронична, но любезна усмивка, му каза нещо за мен, което накара лицето на пияницата отново да се обърне и да ме изгледа изпитателно, както преди, но вече без да се предпазва.
Подозирах какво е казал барманът. Казал му е вероятно, че съм само един нещастен чекиджия, влязъл тук случайно и, нямайки представа къде е дошъл, наивно се е натресъл на мангасарите, които ще му пийнат соса до две. Въпреки разстоянието, бих се заклел, че видях да излизат точно тези думи между устните на бармана.
В този миг, подразнен от погледа му, както и от глупостта си, ме връхлетя поредната шантава идея. Щях да му отмъстя, и то както подобава.
–Бате, не щеш ли за левче? – напомни за себе си гологлавото.
–Виж кво, не искам. Съжалявам. Не съм в настроение. Изчезвай!
–Тия циганета – обади се някой от дъното на помещението – правят такива трикове, приятел, неща, които не си и сънувал. Пък и пазят в запас няколко специални пиниза, с които да те шашнат.
–Това е твоята версия – отвърнах. – Не съм длъжен да й вярвам.
Прехвърлих още няколко яки лафа наум, но нито един не ми се стори подходящ за момента.
–Бате, дай поне някоя стотинка за хляб, не съм ял от вчера – удари го на молба циганчето.
–Малко неубедително звучиш – казах. То не помръдна и продължи да ме гледа, присвило устни в молеща гримаса.
Запалих и му подадох една цигара. Фатална грешка. Жестът ми бе приветстван с изблик на нечленоразделни звуци. Внезапно се усетих заобиколен от десетина мургави детски ръце с на пръв поглед сякаш войнишки пръсти – съсухрени, груби, само по-мънички. Дърпаха ме за ръкавите, ревера, яката. В центърът на бъркотията, хванало фаса с три пръста, гологлавото с роклята така гълташе дима, че бузите му направо залепваха една за друга. Като разбраха, че освен тази няма видят друга цигара, циганетата се накачулиха върху него. И я изпушиха неистово – не до филтър, а направо си изпушиха пръстите. И пак ми поискаха цигара. Не, казах не. С недоволни цигански възклицания те се всмукаха във вътрешността на кръчмата и плъзнаха като вирус между масите, сподиряни от псувни и погнуса. Приличаха на говорещи зверчета, хвърлени сред разпадаща се вселена. Орляк кресливи и сополиви деца или просто бъдещето на една застаряваща и алкохолизирана нация.
Гологлавото спря на бара и направи леко плъзгащо се движение към бармана, сякаш изпълняваше обреден танц.
–Чиче, дай “Шес без десет”, кичек ша играйм!
–Разкарай се оттука! – каза барманът.
Децата потанцуваха с огъване в кръста и щракане на пръсти, после явно им омръзна и отидоха при проститутката, която вече беше поканена да седне на една от масите.
Светкавичен като обир, използвах момента, че никой не ме гледа, и изхвръкнах от кръчмата, без да платя. Чух как вратата се тръшна подире ми. Нощта беше влажна и хладна, вече миришеше на зима. Ясният герб на исляма пробиваше пенестите облаци и обсипваше блестящите, струпани нагъсто един до друг покриви със студен огън. На улицата нямаше кьораво такси, а винаги, когато не ми трябваха, минаваха от там. Всичко наоколо бе злокобно и хаотично по онзи специфичен начин, характерен за сънищата. Хукнах нагоре по тротоара, грейнал в жълти светлини, тичах редом със сянката си, която отскачаше като стрелка на апарат за кръвно всеки път, когато отминавах поредната улична лампа. Бях напред с една малка водка и сода. Лев, лев и нещо.
После чух гюрюлтитята. Вратата на бара отново се трясна и тишината над квартала се насити с неопределен вой и весели цигански крясъци.
Трябваше за се покрия някъде. Хлътнах в първата пряка и се спотаих в тясното пространство между две бараки, в които през деня продаваха зеленчуци. Циганетата отминаха тичайки, водени от тартора с роклята. Говореха нещо грозно и неразбираемо. Не съм сигурен дали барманът беше с тях. Проститутката също. Стъпките им бързо заглъхнаха нагоре по тротоара.
Опрях гръб на едната барака, коленете ми се огъваха от слабост. Дишах толкова бавно и тихо, че дъхът ми почти залепваше за устните. Сърцето ми обаче така биеше, сякаш със сила търсеше да си пробие път през гърдите. Малка, но много ледена капка пот пропълзя по целия ми гръбнак. Под якето тениската ми бе залепнала за тялото като влажен презерватив. Е, това е върхът, казах си. Само един идиот може да попадне в ситуацията, в която бях аз. Може би бях ненормален тип, който има късмет, че изобщо е жив.
Почаках известно време нещо да се случи, но нищо не се случи. Измъкнах се бавно от скривалището си и с бърза крачка тръгнах обратно. Никой не вървеше след мен. Стъпките ми отекваха по празната улица, като че ли някой ме следеше. Огледах се. Въобразявах си. Бях напълно сам. Тази вечер започна да се превръща в истински ад, мислех си аз. Едва ли е възможно да ми се случи още нещо. Но грешах.
До гарата се върнах по обиколни пътища, свих в първата пряка, минах по следващата, после поех по сложен маршрут, лабиринт, който изплетох по съседните на кръчмата улички и благодарение на това изтощително, имам предвид по-скоро за ума, упражнение си спечелих една доста мнима сигурност, чийто лъжлив щит трябваше да ме предпази от възможни посегателства.
На пиацата нахълтах в едно такси, обясних надве-натри къде живея и казах на шофьора да кара с мръсна газ. В тъмното ми се стори млад, но като пристигнахме, той светна лампичката в купето и видях, че има бръчки и тъмни кръгове под очите. Когато се бръкнах да му платя, портфейлът ми липсваше.

Няма коментари:

Публикуване на коментар