ОТРЕПКА

Ако през деветдесетте ти се е случвало често да пътуваш следобед от Пловдив за Сливен с обичайния влак №310 – заминаване седемнайсет и трийсет, пристигане двайсет и един и нещо, но никога навреме – влак, който БДЖ спря отдавна поради куп сложни за обясняване причини (съкращавам тука), то е твърде възможно да си гледал оня театър, който се разиграваше всеки път около един и същ централен персонаж, с участието на различни пътници – публика и статисти. Представленията изнасяше анемично същество, смугла актриса без възраст, с насечено от живота лице, груби ръце, възловати вени и големи като в японска анимация очи.
Нещо циганско имаше в нея. Не помня точно как беше облечена, може би е била облечена в сиво или черно, защото никакво цветно петно не е останало в паметта ми. Показваше се през вратата, влизаше едва-едва в купето, говореше тихо, с един много жален глас, като че се задавяше от думите си, и винаги се озърташе, като че ли се готви да бяга нанякъде, да се крие.
Разговорите в купето секваха изведнъж. Всички се обръщаха и поглеждаха непознатата. Следваше едно и също кратко изречение, което редовните пътници можеха да изрецитират в хор:
–Дайте, ако имате, някоя стотинка за операция за момченце на шест годинки…
Или:
–Някоя стотинка за операция на болно детенце на шест…
Без да си поставям за цел, всеки път регистрирах нищожните разлики, вариантите на общата в корена си реплика. И, не знам защо, неизменно се сещах за Бекет. Той е написал най-късата пиеса в историята на театъра. По-кратка от изречение. Няколко секунди. Един единствен вик.
Публиката в купето реагираше по различен начин. Някои я посрещаха скептично, с презрение поглеждаха протегнатата ръка и пластмасова чашка, в която подрънкваха жълти монети. Други пускаха по нещичко. Съжаляваха я. Даже успяваха да напълнят чашката до половината с по-едри стотинки и по един-два книжни лева. Но механизмът на човешкото милосърдие заяждаше често и никакви умоляващи погледи не можеха да го рестартират. Жената не беше нахална, не досаждаше. С риск да отнесе някоя псувня или поне да остане с празна чашка, тя си тръгваше тихомълком, щом не успееше да изкрънка нищо.
Колкото до мен, много ме смущаваха огромните й тъжни очи, които така неприятно се лепваха за лицето, че винаги ми се искаше да си обърша бузите с длан. Избягвах погледа й тъй умело, сякаш ако само за миг очите ни се срещнеха, сърцето ми щеше се разтроши на хиляди остри парченца и, сгърчен в ридания, щях да й връча портмонето си и ключа за квартирата. Втренчвах се в нещо и се опитвах да се пренеса в него. Мен вече ме нямаше в купето, аз бях ей онази птица, кацнала в клоните на самотното изсъхнало дърво в полето, и никой не ме забелязваше. Нямах друга цел освен да пощя перушината си. И я пощех старателно. Жената разклащаше чашката пред лицето ми, после я поднасяше пред друг, повтаряше действието.
Едва ли някой знаеше откъде идва или как се казва. Беше от онези градски просякини, кротки и незлобливи, които могат да бъдат открити като по разпределение на всяка по-голяма гара. Явно мигрираше със същия влак сутрин, който я прибираше вечер. Така и не се разбра. Никой, абсолютно никой не я попита, нито пробва да я заговори. От какво е болно детето? Нейно ли е? Не беше интересна на никого със своето нещастие. Вмъкваше се в купето, позволяваше на пътниците да я огледат и да преценят дали трябва да й дадат милостиня, после послушно се завърташе и минаваше нататък по вагона. Изчезваше сякаш и мигом всички я забравяха.

Историята има и продължение, което звучи като скалъпена работа, но не е. Веднъж (трябва да е било петък, защото си спомням, че пак се прибирах с билет, купен с пари назаем), малко преди Карлово, се събудих толкова гладен, че се наложи да си стегна колана с две деления, за да придобия чувството за пълнота. Някаква млада майка срещу мен през цялото време си хранеше детето с шницели, яйца, домати, понички, които то поглъщаше с отвращение. Въпреки многозначителните ми погледи да спре да мъчи детето, тя не ми предлагаше нищо.
Изведнъж в купето се появи жена с вехти дрехи, набраздено лице, пластмасова чашка в ръка... е, с две думи, оная същата. Държеше чашката на нивото на гърдите си и повтаряше прилежно следобедната си матра.
Младата жена се сепна. Втренчи стреснат поглед в мен. Гледаше ме виновно, объркано, изплашено. Наведе глава и аз си помислих, че ще се разплаче. Но тя не заплака. Премести детето си в ъгъла до прозореца, сякаш при нас бе нахълтала някаква заразна болест, пресегна се за дамската си чантичка и я придърпа в скута си на мястото на детето. Изрови топка смачкани банкноти и отдели две-три. Това, което ме порази, бе готовността да й ги даде. Не мога да кажа, че беше като зомбирана или нещо подобно, но за момент сякаш бе лишена от реакции, защото се подчини сляпо на искането. Една майка винаги първо се сеща за детето си, дори когато види сгазено коте на улицата.
Мъгла от благодарни сълзи премрежи погледа на просякинята. Тя протегна чашката към мен с познатия ремикс от думи. Настъпи мълчание. Жената с детето ме изгледа намръщено, почти с погнуса. Опитах се да й обясня, че самият аз нямам пари, но мога да взема на заем от нея. Тя поклати глава. Очите й ме прегазиха като две тежки железни колела, направо ме размазаха върху студените релси.
Просякинята се изниза, оставяйки вратата отворена. Без да ми обръща повече внимание, младата жена облече детето с някаква по-дебела дрешка и се зае да го приспива. Станах, затворих вратата, облегнах се назад и вторачих поглед в нея, в опънатата й шия, в усуканите кичури покрай ушите и шията, плъзнах очи надолу по деколтето, обгърнах мислено доскоро кърмилите й гърди, въздъхнах. Представих си бюста й увиснал, задника – отпуснат след раждането, мъчех се да се разочаровам предварително, защото от опит знаех, че влакът е неподходящо място за любовни приключения (а и това дете), но желанието ми не се сбъдна. Стоях вцепенен и следях всяко нейно действие, без да мога да откъсна поглед от нея. Дали тя забеляза това, не мога да кажа, но видях как на два пъти намести с палец венчалната си халка. За тия работи жените имат очи и на тила. Детето полека-лека заспа.
Отвън притъмня, включиха осветлението. Жената отвори чантата си и извади гребен. Среса се пред прозореца, защото тъмния фон й позволяваше да се огледа. Прибра гребена и го замени някаква книга. Съновник. Избра страница и се зачете. Докато четеше, мръщеше чело, присвиваше устни и от време на време се подсмихваше.
След малко, явно отегчена, остави книгата. Не я прибра. Сложи я разгърната с корицата нагоре на масичката под прозореца. Доста време се колебах дали да я попитам мога ли да видя какво чете, но все се отказвах. Накрая се престраших. Каза “да”, без да ме погледне.
Книгата сама реши, къде да се разлисти. Явно достатъчно дълго беше лежала на масичката, отворена точно на това място. Прочетох първия попаднал пред очите ми пасаж:

“Просене, просия, просяк, просиш

ли насън, ще получиш награда за добрите си дела. Друг ако проси, ще се отдадеш на скрита страст или ще търсиш нови, неразкрити еротични удоволствия. Ако просяк влезе в къщата ти, значи се задават болести и неволи. Ако дадеш милостиня на просяк в съня си, ще живееш дълго. Ако го отминеш или му откажеш милостиня, предстоят ти проблеми, имуществени неуредици.”
Затворих книгата. Годината беше 1996. Криза наближаваше. Като насън.

Някъде през 1997.
С това, изглежда, изречението свърши. И тъй като седях до вратата, тя се обърна първо към мен, отправяйки ми поглед, граничещ с отчаяние. Очаквах да помоли да й дам един или два лева, защото модерните просяци посочват определена сума, а в бъдеще вероятно ще си дават и номера на банковата сметка. Но тя тихо, по детски плачливо пак смотолеви оскъдния си репертоар.
“Жена, която лъже, че има болно дете, лъжкиня, която лъже, че не е лъжкиня” – люлееше се в ума ми като магическа фраза.
–Не те разбирам бе, лелче, какво казваш? – смъмрих я аз.
–Бе, не викай жената на бе, виж ква е тъжна! – кресна Мариела и гръмна балон с дъвката си.
Тя беше типична представителка на рейв-поколението, средна на ръст, малко трътлеста, с бледа кожа и един пръст синя коса. Не се обличаше с нищо друго освен с комбат-панталони и пуловер, ноктите й винаги бяха изгризани до месо, палеше цигара от цигара и непрекъснато пиеше много кафе. Умираше си да псува комунистите и тръпнеше да срещне полицията, за да й покаже пръст-два. Когато имаше някаква студентска демонстрация, веднага се включваше в нея и ако полицията я отведеше хапеща, ритаща, крещяща мръсни думи – още по-добре. Самата демонстрация бе това, което бе станало с нея, и тя смяташе, че то е много по-интересно от повода за протеста. Винаги търсеше начин да бъде в центъра на политическите събития от онова време и тъй като или нямаше свои собствени проблеми, или не желаеше да ги осъзнае, се занимаваше с проблемите на демокрацията. Освен това обичаше всички хора на планетата, искаше да спре тероризма, да се легализира марихуаната и да настъпи световният мир. Това, че имала бяло течение, че мензисът й закъснявал и че на двайсет и три лицето й бе нашарено с неотшумяващо акне, за нея нямаше никакво значение. Тя се смяташе за привилегирована да се идентифицира с цялото човечество и се наслаждаваше на най-големия лукс – да му служи.
Мариела стана, бръкна в страничния джоб на панталона си, измъкна пет лева, демонстративно ги пусна в чашката и се тръшна на мястото си. Цели пет лева, представяте ли си! По това време жените ми бяха съвсем неясни. Впрочем, те продължават да са ми неясни.
Освен нас двамата, в купето имаше още четири момчета, все наши състуденти, които играеха карти, пиеха бира и си разказваха мръсни вицове. Мислех си, че тия пичове ще се скофтят, че ще прибягнат до крайни думи и действия, но те, повлияни от примера Мариела, до един се изръсиха от по-дребните си кинти.
–Аааааа, не! Без мен – опитвах се да бъда категоричен и спокоен. – Аз нямам пари. Излишни пари – уточних.
И добавих:
–Нищо не мога да направя за детето й, нито за нея! Аз тука да не съм благотворително дружество! Фондации си има за тая работа, организации, дарителски кампании…
Мариела не издържа:
–Аре, бе, кво ми се стискаш?!? Пръдльо! Няма да обеднееш с пет кинта!
Тя гръмна нов балон с дъвката си и побутна с лакът пича до нея. Той се поотдръпна с израз на лицето, който сякаш казваше: “От само себе си се разбира”. После изрече сериозно:
–Сигурен съм.
Но не успя да избегне иронията в гласа си.
–Абе, що ми се прайте всичките на толкова отворени!?! – опитах да се защитя. – Такива като тая имат по 15 деца и от време на време е нормално да умира по някое. Като правиш толкова много, това се отразява на качеството…
Очите на просякинята се изпълниха със сълзи. Тя се разплака неудържимо, блъсна вратата и хукна по коридора на вагона.
–Гадняр! – изръмжа Мариела и мощно изплю дъвката си, улучвайки ме почти в окото.
–Слушай, курво смотана – казах на ръба на търпението си, като същевременно се бършех се с ръкав, – много внимавай кво прайш, щото ше ме ядосаш и шти шчупа пачата проста! Хич не ми пука, че си жена! Чуваш ли ме, кво ти казвам?!?
–Шшш, батка, я по-спокойно! – намеси се този до нея. Знаех, че нямам шанс срещу него, но дори и да не беше така, той беше по-гъст от мен с другите трима и те сто на сто щяха да минат на негова страна.
–Абе, хора – реших да укротя положението, – вие всичките явно страдате от тотална амнезия! Лично аз, откакто съм студент, тоест вече трета година, я гледам тая как обикаля по вагоните и проси под претекст, че събира пари за “операция на болно детенце на шест годинки”! Нали така Мариело, дай да бъдем точни?... (Мариела си траеше.) Е, питам ви аз – продължих, доволен, че съм ги разбил, – тва детенце как не порасна бе, как не го излекуваха, как не умря, ако щете?... (Тук направих пауза, за им дам възможност да помислят.) Ходете я настигнете, питайте я от какво е болно детето – левкемия, тумор, рак, апандисит – убеден съм, не може да ви каже… (Всички мълчаха с погледи, насочени или към земята, или някъде навън.) Но дори и да предположим (не, не можех да се спра), че наистина е така и аз просто съм предубеден, а тая нещо е мръднала и от мъка вече не си спомня на колко й е детето, което аз лично не го вярвам, то това дете вече щеше да е толкова зле, че вместо от операция, щеше да има нужда от евтаназия…
В момента, в който изрекох “евтаназия” обаче, осъзнах какво чудовище съм.
–Майната ти, скапан селяндур такъв! – изкрещя Мариела със съдрания си от евтини цигари глас. – Шибано копеле! Измет! Помияр, комунист, измет!...
Нахвърли се да ме удари с нещо средно между юмрук и шамар, но аз успях да й хвана ръката навреме. Пичовете до нея светкавично я придърпаха обратно на мястото й. Успя обаче да ме ритне един-два пъти по краката.
–Ти знаеш ли колко си тъп, бе? – продължаваше да крещи. – Как може да си толкова задръстен, загубен тъпак, такъв! Ако утре стане нещо с теб, както може да стане и с всеки… Може, нали? Може да се случи и на мен, може да се случи и на теб, ами по-добре чукай на дърво и викай “Пази Боже”! Никой не е застрахован… На всеки може да се случи…
Хълцаше през сълзи. Гласът й трепереше от яд. Не бях попадал на друг, който да взема толкова насериозно такива маловажни неща. Всичко се случи заради моето желание да се пошегувам, да ги развеселя. И както обикновено в такива случаи, прекалих. Но вече не можех да кажа нищо друго. Можех единствено да се опитам да го кажа по-добре, по-добре да го обясня. Ала колкото повече говорех, толкова повече влошавах положението. И тъй като съвсем се обърках, отново се обърнах към тях:
–Не мислите ли, че може и съм прав?
Този път обаче самият аз знаех, че няма да получа отговор. Не очаквах отговор. Никой не очакваше отговор. Мариела безмълвно поклати глава.
–Знам ли? – казах и се замислих. – Може и да не съм прав.
В следващия миг от купе се превърнахме в стая с шестима непознати в нея. И пътувахме така до края.

1998.
Вагоните все още не бяха отоплени, въпреки че вече беше есен, студена и мокра, и пътниците пътуваха, без да свалят връхните си дрехи. Бяха се натъпкали един до друг в купетата и беше почти невъзможно човек да помръдне, без да закачи с лакът съседа си или да бутне нечие чуждо коляно насреща.
Аз стоях в коридора. Бях прав, но за сметка на това можех да пуша. Щом се зададеше пътник с багаж, отварях вратата на купето, в което си бях оставил багажа, сбутвах пътниците, извинявах се, после се връщах в коридора и затварях вратата зад гърба си. Това се повтаряше на всяка гара, защото навсякъде се качваха и слизаха пътници. Мисля обаче, че този ден пътниците главно се качваха, а по-малко слизаха.
Видях я още, когато влезе в първото купе на вагона. Плахо дръпна вратата, почака да й обърнат внимание, заговори.
–Имате ли някоя стотинка за операция за болно момченце на шест годинки…
Явно не й вързаха. Влезе в друго купе. Пак почака. Никой не я забеляза около минута.
–Някоя стотинка за операция за болно момченце на шест…
3-4 минути по-късно се обърна към мен. Явно не ме беше познала.
–Имаш ли да дадеш някоя стотинка за операция за болно момченце на шест години…
Молеше толкова настойчиво, че човек трябваше да е пълна отрепка, за да не се смили над нея. Можах да й дам само 40-45 стотинки. Не зная колко и дадоха от две други купета, но им трябваше доста време, за да склонят. И мисля, че го направиха, само и само за да им се махне от главата и да ги остави да пътуват на спокойствие.

И през 1999.
Мъжът, седнал в другия край на купето, й направи знак с ръка да изчезва, да се маха. Тя се завъртя и излезе. Току-що й бях дал почти цяла шепа стотинки.
Беше около 45-50 годишен и, ако пренебрежението му имаше цвят, щеше да е като сивото на очите му – бледото, студено, мъртвосиво на шлифован от водата камък в коритото на пресъхнала река. Тези очи бяха пресметнали колко струва светът и бяха установили, че той е долнопробно място, претъпкано с мошеници, които само гледат как да те прекарат.
На няколко пъти погледите ни се кръстосаха и дори ми се стори, че му се иска да поприказва, но вероятно не му стигаше кураж да го стори с един съвсем непознат човек. Все пак преодоля неудобството и попита:
–Извинете, често ли пътувате по тази линия?
–Кажи-речи, всеки понеделник и петък. Студент съм.
–Кой курс, ако не е тайна?
–Пети. Догодина завършвам.
–Значи – продължи вече на “ти”, – и друг път си виждал тази жена?
–Аха.
–И си й давал пари?
–Не винаги, особено в началото, но отскоро го правя редовно. Със стотинките, които съм й дал, няма да забогатея, но и не смятам, че ще й помогна кой знае колко.
Той изсумтя и попита:
–Работиш ли?
–Не, нашите ме издържат.
Пак изсумтя.
–Слушай, аз също имам син студент и се трепя на три смени, за да го изуча. Не е моя работа да ти се меся, но след като и теб те издържат, не мисля, че е много честно от твоя страна да хвърляш парите на родителите си, пък било то и стотинки, изкарани с пот на челото, за тая измамница. Човек не може да е сигурен в нищо от това, което казва. Дрънка и си измисля. Тя е лъжкиня, долна лъжкиня!...
–И защо решихте така? – попитах учтиво.
–Ами, като от толкоз време пътуваш, би трябвало да си забелязал, че момченцето й все си стои на шест години…
–Вижте – отвърнах спокойно, – детето наистина е болно.
–Бе, ти акъл имаш ли!?! – подскочи. – От какво?
–Приемете, че просто отказва да порасне.